Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Тази.

— Сигурен ли си? — Надзърнах в дълбините ѝ, помъчих се да видя нещо през наслоените една върху друга бели жилки, които превръщаха прозрачността ѝ в мъглива сърцевина.

— Сигурен съм. Много пъти съм бил на косъм от смъртта. Знам какво е усещането на прага ѝ.

— Не го прави. — Кара се пъхна между нас. — Умолявам те. — Погледна Снори в очите. — Неродените може да те чакат от другата страна. Наистина ли би пуснал такива твари на света? Нямаш никакви оръжия, с които да ги спреш, освен стоманата. А задържат ли я отворена… колко време мислиш, че ще мине, преди да дойде Мъртвия крал? — Обърна се към мен. — Ами ти, Джал? Чу какво каза Келем. Сестра ти ще те намери и ще ти изяде сърцето. Ако минеш през тази врата, колко време мислиш, че ще ѝ е нужно, за да те открие?

Снори опря и двете си ръце в кристала.

— Усещам го.

— Те ще те чакат! — Кара го сграбчи за ръката, сякаш би могла да го спре.

Снори поклати глава.

— Ако бяхме в мъртвите земи и те попитах къде е вратата към живота… какво би казала?

— Аз… — Тя сви устни, видяла капана преди мен. — Няма логика да е на едно място, също както и тук. Ще е навсякъде.

— И неродените ще чакат… навсякъде? — Снори се усмихна мрачно. — Нищо няма да ни чака. Джал ще ти даде ключа. Заключи вратата след нас.

Видях по лицето ѝ да пробягва пресметливост. Мярна се за миг и изчезна. Скилфар я беше пратила само заради този момент — ключът, предложен ѝ доброволно, без следа от проклятието на Локи.

— Не отивай. — Но убедителността беше напуснала гласа ѝ. Това ме натъжи, но предполагам, че всички сме жертви на своите амбиции.

— Остани — промълви Хенан. Това бяха първите му думи по въпроса. Издаде напред долната си устна, сякаш за да закрепи горната. Очите му блестяха, но той не каза нищо повече. Беше свикнал с разочарованията. Годините му като че ли бяха твърде малко, за да избият егоизма от него, ама на!

Снори наведе глава.

— Джалан. Ще ми окажеш ли честта? — И посочи кристалната плоскост пред нас.

Винаги съм мислил, че онази фраза — „кръвта ми се смрази“ — е рожба на фантазията, но моята като че ли наистина замръзна във вените ми. Не е лесно да се разкъсваш между страха и гордостта и макар да знаеш, че накрая страхът ще победи, ти се струва невъзможно да загърбиш гордостта. Затова стоях вцепенен, с лице застинало в спазматична усмивка, а ключът трепереше в ръката ми, сякаш обзет от нетърпение.

— Кара, Хенан. — С две бързи крачки Снори ги сграбчи в обятията си, вдигна ги от пода и ги притисна към гърдите си. — Бих останал, ако мислех, че мога да съм приятелят, от който се нуждаете. — Стискаше ги здраво, задушавайки всякакъв въпрос или възражение от тяхна страна. Миг по-късно ги пусна. — Но това нещо… — Посочи ключа, после вратата. Размаха ръка към света около нас. — Това ще ме разяжда, докато от мен не остане само един вкиснат стар викинг без клан, ненавиждащ себе си, ненавиждащ всеки, който го е възпрял в задачата му. Може да е безсмислена и обречена на провал, но тя все пак си е моята задача. Моята цел. Някои хора трябва да плават към хоризонта и да не спират, докато океанът не погълне историята им — това е морето, което трябва да преплавам.

— Всички мъже са глупци. — Кара процеди думите към пода и избърса очи. В този случай бях съгласен с нея. Тя подсмръкна сърдито и подаде на Снори последната си руна. — Вземи я!

Хенан гледаше Снори и една сълза прорязваше вадичка по праха на бузата му.

— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове и боговете треперят. — Той го изрече високо, но твърдо, без да трепне, и кълна се, това беше единственият момент, когато ми се стори, че Снори може да се пречупи.

Но той посочи ключа и ми махна да мина напред, без да се осмели да заговори. Приближих се към вратата. Мозъкът ми пищеше да бягам, мислите ми се блъскаха в търсене на изход. Може би Кара и Хенан имаха нужда от помощ, може би нямаше да са в безопасност. Мъжете, които ни преследваха от Умбертиде, сигурно бяха в тунелите и ни търсеха.

Допрях пръсти до кристала. Опитвах се да доловя нещо в него, опитвах се да чуя нотката и да разбера какво е привлякло Снори към тази колона. Нищо. Или поне така си мислех, докато не понечих да отделя пръсти… и в тази секунда го почувствах, видях го — сухота, жажда, празнота. Нямаше усещане за нещо, което да ни причаква, само глад, който вече бях виждал в мъртви очи.

— Господ да ни е на помощ. — Допрях ключа до кристала и ето я ключалката, все едно винаги си е била там, чакаща от началото на времето. Другите ме гледаха. — Кара, не трябва ли да вземеш момчето и да се махнете оттук?