Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Трябва да заключа вратата — каза тя.

Пъхнах ключа в ключалката. Завъртях го. И изпитах чувството, че отлетя цяла година от живота ми. Дръпнах ключа, за да отворя вратата, съвсем мъничко, колкото да се разкрие линия от равномерна оранжева светлина. Въздухът в залата полетя със съскане в този процеп, сякаш Адът си поемаше дъх, и аз напрегнах сили да задържа вратата отворена, вкопчих се в ръба ѝ. Там, където пръстите ми бръкнаха вътре, усетих сухотата, сякаш кожата ми се белеше, а плътта ми се сбръчкваше върху костите.

Извадих ключа и неохотно, сякаш се движех през гъст захарен сироп, го сложих в протегнатата ръка на Кара. Едва не си го грабнах обратно. Изглеждаше ми прекалено окончателно. Може би тя забеляза нещо, защото побърза да го прибере в джоба си. Мигът отмина — мигът, който Кара беше чакала в продължение на хиляда мили. Дали Скилфар наистина ни бе пратила на края на света само за да ѝ даде време да направи магията си, така че един воин да се поддаде на чара ѝ, или при неуспех да се примири с мъдростта в нейния съвет и да ѝ връчи ключа на Локи по собствена воля? Не можеше ли Скилфар да покаже вратата на Снори още тогава, в пещерата си в Беерентопен, стига да искаше? Със сигурност онази ледена кучка бе знаела свои пътища към нея!

— Боговете да бдят над нас — каза Снори. — Не искаме никаква помощ, само да ни бъдат свидетели.

— Дрън-дрън, аз искам Господ да ми помага! Езичникът може да се оправя сам, ако желае!

Снори ми метна една усмивка, хвана вратата и задърпа, за да я отвори. Светлината сякаш засия през плътта му, очертавайки костите и по-широката усмивка на черепа му. И след миг беше преминал.

Вратата се изплъзна от хватката ми и се затръшна след него. Бих обвинил за това потните си пръсти, ако не бяха по-сухи отвсякога. Би трябвало да посегна да я отворя пак, но ръцете ми останаха да висят.

— О, Боже, не мога да го направя! — Гласът ми ми изневери.

— Няма нищо срамно в това. — Кара посегна да ме докосне по рамото и аз се хвърлих в обятията ѝ, увих ръце около нея, разкъсван от ридание — наполовина от срам и наполовина от скръб по още един приятел, може би единственият ми приятел, който сега беше кажи-речи мъртъв.

Не се гордея с това, което направиха ръцете ми в този момент. Е, само мъничко, защото беше хитро, без съмнение. Знаех, че Локи е мошеник и крадец, ако изобщо съществува — а той не съществува, защото има само един Бог и той е толкова мълчалив, че понякога и за него не съм сигурен, — както и да е, знаех, че проклятието му пречи на силните да вземат ключа насила, но Кара вече ми бе показала, че малко кражба е съвсем в духа на нещата. Отстъпих назад, като подсмърчах и търках очите си с една ръка, а другата криеше ключа на Локи, станал удобно малък, сякаш одобряваше измамата. Не съм сигурен кога очаквах Кара да усети липсата му — освен ако не забравеше за заключването на вратата, със сигурност щеше да разбере след броени мигове. Честно казано, не разсъждавах особено ясно. Знаех само, че няма начин да вляза в Ада и че сега държа в ръка билета си за благоволението на баба, а може би и билета си за трона, когато тя го освободи. Нещо повече, сега бях собственик на солна мина, изведнъж получила достъп до най-големите и доходоносни залежи на сол северно от Сахар в Африк, което ме правеше наистина много богат. Това вече не беше солна мина, а златна! Добавих тези две причини към другите хиляда да не влизам със Снори и останах убеден, че си струва да изтърпя всякакъв личен срам. В края на краищата… винаги взимай парите! Аз си имах своята цена и тя се оказа „всичко“. Пък и срамът ми имаше само двама свидетели, и двамата езичници. Ако не им харесваше, щях да си плюя на петите и да не спирам, докато не стигна до дома.

Дом — каква вълшебна думичка! Не я бях оценявал подобаващо при първото си завръщане, но този път щях да се прибера вкъщи богат и герой, и дяволски да се наслаждавам на това. В края на краищата нима не казвах: „Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.“

Постоянство! Това е най-голямата добродетел, която може да притежава един човек. Някой известен го е казал. А ако не е, значи би трябвало.

Някак си всички тези мисли успяха да минат през главата ми в миговете мълчание, проточили се между мен, Кара и Хенан. Сгрян от спомена за дома, даже започнах да си мисля, че всичко ще се нареди. Кара вероятно щеше да омекне към мен по обратния път… да ми разкрие северните си наслади…