Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— … берсеркер…

Извърнах се от обляния в слънчева светлина градски пейзаж към празната галерия на двореца, заслепен за момент.

— … Фенрис…

Слънчевите петна в очите ми се разсеяха, червеното и зеленото избледняха. И видях вълка — там, в двореца, със зейнала паст, белезникави зъби, ален език, точещи се лиги, горещ дъх…

— Аааа! — Надигнах се рязко и главата ми се отдели от косматите гърди на Борис. Тоя човек никога ли не носеше риза?

— Спокойно! — Две дебели ръце ме положиха леко, сякаш бях дете, върху отрупано с кожи легло. Около нас имаше задимена колиба, по-голяма от повечето, и от всички страни се тълпяха хора.

— Какво? — Винаги питам това, макар че като си помисля, рядко искам да знам.

— Спокойно! Звярът е мъртъв. — Борис се изправи. Кръглата къща бе пълна с воини от клана Олаф, както и някаква матрона с дебели руси плитки и няколко надарени млади жени — предполагам, жена му и дъщерите.

— Снори… — започнах, преди да забележа, че той лежи до мен, в безсъзнание и блед — дори за северняк, — с няколко гадни рани по тялото. Едната от тях, по-стара, минаваше по ребрата, възпалена и покрита с бяла коричка. Въпреки това той изглеждаше в много по-добра форма, отколкото се полага на човек, дъвкан от фенрисов вълк. Татуировките по горната част на ръцете му изпъкваха в ярък контраст с мраморната му кожа, чукът и брадвата в синьо, руните в черно, и за момент приковаха вниманието ми. — Как? — Не се чувствах достатъчно силен за изречения, съдържащи повече от една дума.

— Беше натикал един щит в пастта на звяра. Беше я заклинил отворена! — рече Борис.

— А после ти го уби! — обади се една от дъщерите му, чиято гръд беше развита почти колкото неговата.

— Извадихме меча ти. — Един воин от тълпата ми подаде оръжието с дръжката напред, почти благоговейно. — Не беше лесна работа!

Тежестта на създанието беше забила меча в него при падането му.

Спомних си колко широко бе разтворена пастта на вълка около Снори и липсата на дъвчене. Затворих очи и видях онази сияеща ръка, притисната между очите на звяра.

— Искам да го видя. — Не исках, но трябваше. Пък и рядко ми се случва да играя ролята на герой, а това сигурно нямаше да продължи дълго, след като Снори дойде на себе си. С известно усилие успях да стана. Поемането на дъх се оказа най-трудната част. Вълкът ме беше оставил с натъртени ребра и от двете страни. Имах късмет, че не ги е смазал всичките. — По дяволите! Къде е Тутугу?

— Тук съм! — Гласът дойде иззад широките гърбове на викингите. Мъжете се разделиха и видях втората половина от ундоретите, ухилена, със затворено от оток око. — Блъснаха ме в една стена, паднах и…

— Вече ти става навик. — Изненадах се колко съм доволен да го видя цял. — Хайде, да вървим!

Борис ни поведе. Аз куцуках след него, заобиколен от мъже с факли, като се държах за ребрата и ругаех. Сега площадът бе озарен от пирамидална клада от сухи клони, а около нея на сламеници лежаха множество ранени. За тях се грижеха стари мъж и жена, и двамата забулени с кичури дълга бяла коса. От краткото си пребиваване в залата не мислех, че някой е оцелял, но ранените имат инстинкт да се изтърколват във всяко скришно кътче, което може да ги побере. В Аралския проход вадехме оцелели от скални цепнатини и лисичи дупки, като на някои от тях им стърчаха само ботушите.

Минахме покрай ранените и Борис ни отведе до вратите на голямата зала. На пост стоеше някакъв дребосък с лице, обезобразено от голяма брадавица на бузата, който стискаше копието си, вперил поглед в нощта.

— Той е мъртъв! — беше първото, което ни каза. Изглеждаше някак отнесен и се чешеше по твърде големия си железен шлем, сякаш това можеше да облекчи какъвто там сърбеж го мъчеше.

— Разбира се, че е мъртъв! — заяви Борис, докато се промушваше покрай него. — Принцът берсеркер го уби!

— Разбира се, че е мъртъв — повторих аз, докато подминавах дребния мъж, и си позволих да вложа в гласа си малко презрение. Не мога да кажа защо създанието беше избрало този момент да падне върху мен, но теглото му беше забило меча ми до дръжката, а дори вълк с размерите на кон няма да стане отново след такова произшествие. И въпреки всичко се чувствах неспокоен. Нещо в ръцете на Снори, които бяха сияли така…

— В името на топките на Один! Как смърди! — възкликна Борис точно пред мен.

Поех дъх, за да отбележа, че разбира се, че смърди. Залата бе воняла ужасно, но честно казано, беше само малко по-зле от аромата в къщата на Борис и Олафхайм като цяло. Думите ми обаче се загубиха в пристъп на давене, когато зловонието нахлу в дробовете ми. Да се давиш със зле натъртени ребра е болезнено и откъсва ума ти от разни други неща, като да речем стоенето прав. За щастие Тутугу успя да ме подхване.