Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Тутугу се присъедини към мен късно следобед. Изглеждаше притеснен.

— Снори изчезна.

— Хитър номер! Би могъл да ме научи на него.

— Не, сериозно. Не мога да го намеря никъде, а градът не е чак толкова голям.

Демонстративно надзърнах под масата и не открих нищо освен подови дъски, напластени с мръсотия, и множество оглозгани от плъховете ребърца.

— Той е голям човек. Не познавам човек, който да умее да се грижи по-добре за себе си.

— Той е тръгнал да отвори вратата към смъртта! — каза Тутугу и размаха ръце, за да покаже колко противоположно е това на грижата за себе си.

— Вярно. — Подадох му един кокал от печеното прасенце, с мръвки на него, разбира се. — Погледни го от тази страна. Ако му се е случило нещо лошо, ти е спестил месеци пътуване… Можеш да се върнеш в Тронд, а аз ще изчакам тук някой прилично голям кораб, който да ме откара до континента.

— Ако не се тревожиш за Снори, можеш поне да се разтревожиш за ключа. — Тутугу се намръщи и отхапа голяма мръвка.

При тези думи повдигнах вежда, но устата на Тутугу беше пълна, а аз бях прекалено пиян, за да задържа в мисълта си всякакви евентуални въпроси.

— Защо изобщо правиш това, Тутугу? — Излях бира върху развързания си език. — Да търсиш врата към Ада? Да не смяташ да го последваш, в случай че я намери?

Тутугу преглътна.

— Не знам. Ако съм достатъчно смел, ще го последвам.

— Защо? Защото сте от един и същи клан ли? Защото сте живели на склона на един фиорд? За какъв дявол ще…

— Познавах жена му. Познавах децата му, Джал. Дундуркал съм ги на коляно. Те ми викаха „чичо“. Ако човек може да махне с ръка на това, значи може да махне с ръка на всичко… а тогава какъв смисъл остава в живота?

Отворих уста, но макар и пиян, не намерих какво да отговоря. Затова надигнах половницата и не казах нищо.

Тутугу остана достатъчно дълго, за да ми дояде прасето и да ми допие бирата, а после си тръгна, за да продължи с търсенето. Една от прислужничките, Хега или може би Хада, ми донесе нова кана и докато се усетя, около мен вече беше паднала нощ и собственикът започна да подхвърля на висок глас, че хората трябвало да се прибират по домовете си или поне да си платят за място върху отличните му дъски.

Надигнах се от масата и се отправих с олюляване към клозета. Като се върнах, Снори седеше на моето място, сбърчил чело и стиснал ядно челюсти.

— Сноли! — изломотих. Зачудих се дали да не го питам къде е бил, но осъзнах, че щом съм прекалено пиян да изрека името му, е по-добре да седна. Седнах.

След броени мигове Тутугу влезе през вратата и ни зърна с облекчение.

— Къде беше? — Говореше като гълчаща майка.

— Не съм мърдал оттук! О… — Завъртях се с преувеличена загриженост да изгледам Снори.

— Търсех мъдрост — каза той и обърна присвитите си сини очи към мен — опасен поглед, който ме накара да изтрезнея мъничко. — Търсех враговете си.

— Е, това никога не е било проблем — заявих аз. — Почакай малко и те сами ще дойдат.

— Мъдрост ли? — Тутугу седна при нас. — Ходил си при някоя вьолва? Коя? Мислех, че отиваме при Скилфар в Беерентопен?

— Екатри. — Снори си наля от моята бира. Двамата с Тутугу не казахме нищо, само го гледахме. — Тя ми беше по-наблизо. — И в тишината Снори подхвана своята история, докато аз, понесен по море от евтина бира, я гледах как се разгръща пред мен…

След като оставиха Джал в пристанищната кръчма, Снори прехвърли списъка на нужните провизии заедно с Тутугу и каза:

— Ясно ли е, Тут? Аз трябва да ида горе да се видя със Стария Хротсон.

— С кого? — Тутугу вдигна поглед от плочата, на която Снори бе надраскал руните за сол, сушено телешко и други продукти, редом с чертички, обозначаващи количествата.

— Стария Хротсон, вождът.

— Аха. — Тутугу сви рамене. — За първи път съм в Хааргфиорд. Върви, аз мога да се пазаря и с най-добрите от тях.

Снори го плесна по рамото и се обърна да тръгне.

— Разбира се, дори най-умелите в пазарлъка се нуждаят от нещо, с което да плащат… — добави Тутугу.

Снори порови в джоба на шубата си, извади една тежка монета и му я хвърли.

— Никога не съм виждал такава голяма златна пара. — Тутугу я вдигна към лицето си, толкова близо, че едва не заби нос в нея, а другата му ръка се зарови в рижата му брада. — Какво е това на нея? Камбана?

— Голямата камбана на Венеция. Казват, че от Залива на въздишките можеш да я чуеш как звъни в бурна нощ, макар че лежи на петдесет клафтера под водата. — Снори бръкна в джоба си за още една монета. — Това е флорин.