Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Тегли те на юг. — Екатри свали ръка и я избърса в кожите. — Усещал си такъв зов и преди.

Снори кимна. Връзката с Джал го теглеше по подобен начин. Усещаше го дори сега, макар и лекичко, но го имаше, искаше да го издърпа обратно в кръчмата, където бе оставил южняка.

— Кой е направил това? — Той срещна едноокия поглед на вьолвата.

— „Защо“ е по-добър въпрос.

Снори вдигна камъка, който Екатри беше нарекла Вратата. Вече не му се струваше необичайно студен или тежък, просто парче шиста с издълбана на него руна.

— Заради вратата. И защото я търся — каза той.

Екатри протегна ръка за Вратата и Снори ѝ даде камъка. Усети да го пробожда неохота, докато го пускаше.

— Някой на юг иска онова, което имаш у себе си, и иска ти да му го занесеш. — Екатри облиза отново устни — бързината на езика ѝ бе смущаваща. — Виждаш ли как едно просто порязване събира всички руни заедно?

— Мъртвия крал ли е направил това? Пратил е тези убийци? — попита Снори.

Екатри поклати глава.

— Мъртвия крал не действа толкова фино. Той е груба, стихийна сила. Зад това стои по-стара ръка. Ти имаш нещо, което всички искат. — Екатри допря ноктеста ръка до съсухрените си гърди, движение едва забележимо под одеялата. Докосна се на същото място, където ключът на Локи опираше в плътта на Снори.

— Защо само трима? Пратени посред зима. Защо не повече сега, когато пътуването е лесно?

— Може би е изпробвал нещо? Изглежда ли вероятно трима такива убийци да се провалят срещу един човек? Може би намерението е било тримата само да ти нанесат тази рана. Един вид покана… Ако не беше светлината в теб да се бори с отровата на онова острие, вече да си се поддал на раната и да търчиш презглава на юг. Нямаше да може и дума да става за забавяне или отклоняване от пътя, за да говориш със стари жени в колибите им. — Тя затвори окото си и известно време сякаш изучаваше Снори с празната си орбита. — Казват, че ключът на Локи не обича да бъде вземан. Да бъде даван — разбира се, — но вземан? Краден, със сигурност. Но вземан със сила? Някои говорят за проклятие върху онези, които са го получили със сила. А не е хубаво да гневиш боговете, нали?

— Не съм споменавал никакъв ключ. — Снори се мъчеше да попречи на ръцете си да посегнат към ключа, изгарящо студен върху гърдите му.

— Гарваните летят дори зиме, Снагасон. — Окото на Екатри стана по-сурово. — Мислиш ли, че след като някакъв си южен маг е знаел за подвизите ти още преди седмици, старата Екатри няма да знае за тях сега, в своята колиба край брега? Ти дойде да търсиш мъдрост; не ме вземай за глупачка.

— Значи трябва да вървя на юг и да се надявам?

— Няма „трябва“. Предай някому ключа и раната ще се изцери. А може би дори раните, които не виждаш. Остани тук. Създай си нов живот. — Тя потупа по кожите до себе си. — Винаги мога да използвам един нов мъж. Те сякаш никога не издържат дълго.

Снори понечи да стане.

— Задръж златото, вьолва.

— Е, изглежда, днес мъдростта ми се цени. Сега, след като я заплати толкова щедро, може би ще се вслушаш в нея, дете. — Тя накара монетата да изчезне и въздъхна. — Стара съм, кокалите ми са сухи, светът е загубил вкуса си, Снори. Върви, умри, прахосай си живота в мъртвите земи… за мен няма особено значение, думите ми са само красив шум в ушите ти, вече си решил. Тази загуба ме натъжава, защото си млад и преливащ от жизнени сокове, но накрая… накрая всички биваме погубени от годините. Помисли си обаче. Дали тези, които стоят на пътя ти, са закопнели за ключа на Локи едва тази зима?

— Аз… — Снори за момент се засрами. Мислите му бяха тъй съсредоточени върху взетото решение, че останалият свят му убягваше.

— Докато твоите трагедии те теглят на юг… помисли си как са се случили тези трагедии и чия ръка стои всъщност зад тях.

— Бил съм глупак. — Снори се изправи.

— И ще продължиш да бъдеш. Думите не могат да те отклонят от този път. Може би нищо не може. Приятелство, любов, вяра — детински идеи, които отдавна са напуснали тази стара жена… но каквото и да казват руните, това е, което те движи, Снори вер Снагасон — приятелство, любов, вяра. Те ще те завлекат в подземния свят или ще те спасят от него. Или едното, или другото. — Тя наведе глава и се взря в огъня.

— Ами тази врата, която търся? Къде мога да я намеря?

Сбръчканата уста на Екатри се сви замислено.

— Не знам.

Снори посърна. За миг си беше помислил, че тя може да му каже, но трябваше да е Скилфар. Понечи да се обърне.

— Чакай. — Вьолвата вдигна ръка. — Не знам. Но мога да предположа къде се намира. Три места. — Тя върна ръката в скута си. — В Итмир светът се накланя към Хел, така се говори. В пустите земи, които се простират до Йотенфал, небето потъмнява, а хората са странни. Вървиш ли достатъчно надалеч, ще намериш села, в които никой не старее, никой не се ражда и всеки ден следва предишния без промяна. Още по-нататък хората нито ядат, нито пият, нито спят, а само седят край прозорците си и се взират навън. Не съм чувала там да има врата — но ако искаш да отидеш в Хел, това е пътят. Това е първото място. Второто е пещерата на Еридруин на брега на Хароуфиорд. Чудовища живеят там. Героят Снори Хенгест се сражавал с тях и в сагата му се говори за врата, намираща се в най-дълбоките части на онези пещери, черна врата. Третото е по-несигурно, каза ми го един гарван, чедо на Крак, с побелели от старост пера. И все пак. Има езеро в Скорон, Венамиър, тъмно като мастило, където не плуват никакви риби. Говори се, че в дълбините му имало врата. В стари времена хората от Скорон хвърляли вещици в онези води и никога никоя не е изплувала на повърхността, както правят труповете.