Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Е, това звучи разумно. — Беше много по-добре, отколкото да си мисля, че Мъртвия крал просто знае къде да ни намери винаги, когато пожелае. — А сега, хм, май е по-добре да си вървим.

— Сега ли? — Снори се намръщи. — Не можем да отплаваме посред нощ.

Пристъпих по-наблизо, усещах острия интерес на двете дъщери.

— Знам, че тук много те харесват, Снори. Но в голямата зала има куп мъртъвци и когато Борис и неговите хора свършат с разчленяването и изгарянето на своите приятели и роднини, може да им хрумне да се запитат защо това зло е сполетяло малкото им градче. Колко точно добър приятел ти е той? А ако почнат да задават въпроси и поискат да ни заведат нагоре по реката да се срещнем с двамата им ярлове… е, имаш ли приятели и сред по-високопоставените?

Снори стана, извисявайки се над момичетата — и над мен, — и навлече жакета си.

— По-добре да вървим. — Грабна брадвата си и тръгна към вратата.

Никой не понечи да ни спре, макар че имаше много въпроси.

— Трябва да вземем нещо от лодката. — Повторих това многократно по пътя към пристанището. Беше почти вярно.

Докато стигнем до брега, вече бяхме събрали около себе си голяма тълпа и въпросите им се сливаха в общо недоволно мърморене. Тутугу беше взел една факла от къщата на Борис и осветяваше пътя ни покрай струпаните мрежи и захвърлените сандъци. Местните, губещи се в сенките наоколо, ни гледаха в неизброими количества. Някакъв мъж ме хвана за ръката и каза нещо в смисъл, че трябвало да изчакаме Борис. Отърсих се от ръката му.

— Аз ще проверя на носа! — Беше ми отнело известно време да усвоя морската терминология, но откакто се бях научил да различавам носа от кърмата, се възползвах от всяка възможност да покажа знанията си. Слязох в лодката, като пъшках от болката, която ми причиняваше вдигането на ръцете над главата. Чувах над себе си мърморене, хората се окуражаваха взаимно да ни попречат да си тръгнем.

— Може да е на кърмата… това… нещо, което ни трябва. — Тутугу можеше да взима уроци по актьорско майсторство от тролски камък. Скочи в другия край на лодката, при което тя забележимо се наклони.

— Аз ще греба — каза Снори, като слезе с две крачки при нас. Той още не бе усвоил изкуството на измамата, което след близо половин година в моята компания говореше зле за учителските ми способности.

За да отвлека вниманието на хората на кея от факта, че се отдалечаваме плавно в нощта, вдигнах ръка и ги удостоих с кралско сбогуване.

— Довиждане, граждани на Олафхайм. Винаги ще помня вашия град като… като… място, където съм бил.

И това беше. Снори продължи да гребе, а аз се отпуснах в същия полупиянски ступор, на който се бях наслаждавал, преди да започнат тазнощните неприятности. Още един град, пълен със северняци, оставаше зад гърба ми. Скоро щях да мързелувам под южното слънце. Почти със сигурност щях да се оженя за Лиза и да харча парите на баща ѝ още преди да е свършило лятото.

След три часа зората ни завари сред сивата морска шир, а Норсхайм представляваше само една черна линия на изток, линия, която не обещаваше нищо добро.

— Е — казах. — Тук поне Мъртвия крал не може да ни докопа.

Тутугу се наведе през борда и се взря в тъмните като вино вълни. После попита:

— Мъртвите китове могат ли да плуват?

Два дни след припряното ни отпътуване от Олафхайм спряхме в пристанището на Хааргфиорд. Хранителните ни запаси бяха намалели и макар че Снори искаше да избягва по-големите градове, Хааргфиорд изглеждаше единственият ни избор.

Потупах торбата с провизиите.

— Изглежда ми рано за презапасяване — казах, като открих, че е по-скоро пълна, отколкото празна. — Хайде този път да вземем малко свястна кльопачка. Хубав хляб. Сирене. Може би малко мед…

Снори поклати глава.

— На мен щеше да ми стигне до Маладон. Не планирах да храня Тутугу, нито пък ти да хабиш храна, която да повръщаш в морето.

Привързахме лодката и Снори ме настани на една маса в пристанищната кръчма, толкова жалка, че дори си нямаше име. Местните я наричаха „пристанищната кръчма“, а бирата, ако се съдеше по вкуса ѝ, явно я разреждаха с каквото изгребат от трюмовете на корабите. Но пък аз не съм човек, който се оплаква, и не бих пропуснал шанса да седя на топло на някое място, което не се надига и пропада с вълните.

Честно казано, изкарах там цял ден, като посръбвах от гадната бира, омайвах две пухкави руси прислужнички и излапах по-голямата част от едно печено прасе. Не бях очаквал да ме оставят толкова задълго, но преди да се усетя, вече бях стигнал онзи брой бири, когато аха да мигнеш и слънцето е прескочило четвърт от пътя си по небосвода.