Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Продължихме напред, като си поемахме въздух на кратки вдишвания. Някой беше запалил фенери, които стояха на централната маса, вдигната отново на крака. В гърнета гореше някакво благовоние и острата му лавандулова миризма прорязваше зловонието.

Мъртвите бяха наредени пред камината, с всичките им части приложени към телата. Видях сред тях Гаути, прехапан на две; окото му бе стиснато от агонията на момента, а празната орбита се взираше в гредите на покрива. Вълкът лежеше където бе паднал, докато се бореше със Снори, проснат на една страна, с крака към стената. Ужасът, който ме бе обзел, когато го видях за първи път, се върна с нова сила. Дори мъртъв той представляваше страховита гледка.

Докато приближавахме, вонята се усили.

— Той е мъртъв — каза Борис, докато минаваше откъм опасния му край.

— Разбира се, че е… — Млъкнах. Създанието смърдеше на леш. На места козината му бе окапала, а плътта отдолу сивееше. Там, където се бе разпукала, се гърчеха червеи. Звярът не просто беше мъртъв — беше мъртъв от дълго време.

— Один… — промълви Борис иззад ръката си, покрила лицето му, без да може този път да намери части от божествената анатомия, които да прикрепи към ругатнята си. Отидох до него и се взрях надолу към главата на вълка. Или по-точно би било да се каже — почернелия череп. Козината я нямаше, кожата се беше сбръчкала като от огън, а върху костта, между очните орбити, от които се стичаше сукървица, се виждаше отпечатък на длан.

— Мъртвия крал! — Извъртях се към вратата с меч в ръка.

— Какво? — Борис не помръдна. Продължаваше да се взира в главата на вълка.

Спрях и посочих труповете. В този миг здравото око на Гаути се отвори. Ако приживе взорът му беше студен, то сега всичките зими на Горчивия лед се бяха събрали в него. Ръцете му задращиха по земята, а там, където свършваше торсът му, в кървавите останки, висящи под гръдния му кош, някакви части започнаха да потръпват.

— Изгорете мъртвите! Разчленете ги! — И хукнах, притиснал ребрата си с ръка. Всеки дъх ме пробождаше като нож.

— Джал, къде… — Тутугу се опита да ме хване, докато минавах покрай него.

— Снори! Мъртвия крал е пратил вълка за Снори! — Втурнах се покрай брадавичестия на вратата и потънах в нощта.

С моите ребра и тежестта на Тутугу, никой от двама ни не бе първият, стигнал до къщата на Борис. По-бързи мъже бяха предупредили жена му и дъщерите му. Местните вече пристигаха да пазят мястото, когато ние се шмугнахме вътре.

Снори бе успял да се надигне и да седне, перчейки се с твърде мускулестия релеф на голите си гърди и корем. Дъщерите се суетяха около него — една шиеше разкъсаната му плът, а друга чистеше някаква рана току под ключицата. Спомних си за времето, когато бях заклет в светлината и носех в себе си Баракел; колко ме изтощаваше тогава да се справя само с един жив труп. На планинския склон след Чами-Никс, когато хората на Едрис ни бяха настигнали, бях прогорил ръцете на трупа, който се опитваше да ме удуши. Това усилие ме беше оставило безпомощен. Фактът, че Снори можеше дори да седи, след като е овъглил цялата глава на гигантски мъртъв вълк, говореше за вътрешната му сила също толкова красноречиво, колкото всички тези мускули за външната.

Снори вдигна очи и ме дари с уморена усмивка. След като съм бил, по различно време, заклет в светлината и заклет в мрака, трябва да кажа, че мрачната страна е по-лесна. Силата, която бяхме използвали със Снори срещу немъртвите, представляваше същото онова церене, с което лекувахме чуждите рани. Черпеше от същия източник на енергия, но церенето на немъртва плът просто изгаря злото в нея.

— Дошъл е за ключа — казах.

— Сигурно е умрял на леда и е бил освободен при топенето. — Снори трепна, когато коленичилата дъщеря направи нов бод. — Истинският въпрос е как е разбрал къде сме?

Добър въпрос. Идеята, че всяко мъртво нещо, намиращо се подръка, може да бъде насъскано срещу нас във всеки един момент от пътешествието ни, хич не ми се нравеше. Добър въпрос, на който нямах отговор. Погледнах Тутугу, сякаш той би могъл да има.

— Ъъъ. — Тутугу се почеса по гушата. — Ами, не е тайна, че Снори потегли от Тронд на юг. Половината град ни гледаше. — Той не добави „заради теб“, но пък нямаше и нужда. — А Олафхайм е първото логично място, където да пристанат трима мъже в малка лодка. Лесно може да се стигне за един ден плаване с попътен вятър. Ако е имал шпионин в града, със свръхестествени средства за комуникация… или може би некроманти, разположени на лагер наблизо. Не знаем колко са се спасили от Черната крепост.