Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Снори заудря по масата, брадвите заподскачаха и се разнесе смях. Гаути се дръпна назад вкиснат, но злобният му нрав бе загубил остротата си. Бирата се лееше. Донесоха риба треска заедно с някаква солена зърнена каша и ужасни малки сладкишчета от водорасли, изгорели почти до черно. Ядохме. Бирата продължи да се лее. Открих, че разговарям пиянски с някакъв сивобрад мъж с повече белези, отколкото лице, за достойнствата на различните видове галери — тема, по която бях придобил „експертните си познания“ на множество отделни късчета по време на безброй подобни пиянски разговори с редовните посетители на „Трите брадви“. Последва още бира — разляна, разплискана, излочена. Мисля, че по времето, когато се свлякох грациозно от пейката и реших да остана където съм си, бяхме стигнали до темата за възлите.

— Хедвиг — изсумтях в просъница. — Остави ме на мира!

Лизането спря, после започна отново. Зачудих се смътно къде ли съм и кога езикът на Хедвиг е станал толкова дълъг. И лигав. И смърдящ.

— Чиба! — Замахнах срещу кучето. — Проклето псе. — Надигнах се на лакът, все още наполовина пиян. Сиянието на жаравата в огнището нашарваше залата с ръбове и сенки. Кучета обикаляха под масите, търсейки остатъци. Можех да различа петима-шестима пияни да хъркат на пода, и Снори, опнал се на централната маса с глава върху торбата си и потънал в дълбок сън.

Изправих се неуверено и стомахът ми се разбунтува. Макар че залата миришеше така, сякаш едно изпикаване в нея би подобрило нещата, се заклатушках към входната врата. В тъмното можеше да улуча някой спящ викинг, а от това трудно бих се измъкнал с приказки.

Успях да стигна до вратата и отворих лявото крило. Пантите изскърцаха толкова силно, че да събудят мъртвите — но явно никой друг, — и излязох навън. Дъхът ми образуваше облачета, огреният от луната площад блестеше от скреж. Още една прекрасна пролетна нощ на север. Направих крачка вляво и започнах да се отзовавам на повика на природата.

През шуртенето на изпитата бира чувах плискането на вълните във вълнолома, шума на прибоя, заливащ без особен ентусиазъм далечния бряг, който се спускаше към реката, а под всичко това… тишина, от която настръхнах. Наострих уши и не открих нищо, което да оправдае безпокойството ми, но аз имам усет за бедата, дори да съм натаралянкан. От появата на Аслауг насам нощта сякаш ми шепнеше. А сега се беше смълчала.

Обърнах се, като все още се мъчех да си закопчая дюкяна, и изведнъж открих, че ми се пикае пак, и то веднага. На не повече от десет крачки от мен стоеше възможно най-големият вълк. Всъщност невъзможно голям. Бях чувал сума ти невероятни истории в „Трите брадви“ и бях готов да повярвам, че Северът ражда по-големи вълци от онези, които могат да се видят на юг. Даже бях виждал със собствените си очи пещерен вълк, макар и препариран, в преддверието на Двореца на насладите на мадам Серена, на Магистърската улица във Вермилиън. Звярът пред мен трябва да беше от породата фенрис, за която говореха в Тронд. Беше голям колкото кон, даже по-широк в рунтавото си палто, а устата му — пълна с остри бели зъби, които блестяха на лунната светлина.

Стоях вцепенен и продължавах да мокря земята между краката си. Звярът тръгна напред — без да ръмжи, без да се прокрадва, просто вървеше бързо, макар и малко тромаво. И през ум не ми мина да посегна към меча… но така или иначе, този вълк изглеждаше способен просто да отхапе острието. Вместо това просто стоях и правех локвичка. Обикновено се гордея, че съм от страхливците, които действат светкавично и хукват да бягат, когато бягането още е от значение, а не стоят като вкопани. Този път обаче тежестта на ужаса се оказа прекалено голяма, за да тичам с нея.

Едва когато огромният звяр мина покрай мен, разби с трясък двукрилата врата и нахълта в залата, намерих достатъчно самообладание да побягна. Тичах, затаил дъх, за да не усещам вонята на мърша, оставена от създанието. Стигнах до края на площада, гонен от ужасните писъци и вой зад себе си, преди мозъкът ми да пусне котва. Кучетата от залата претичаха с квичене покрай мен. Спрях се задъхан — най-вече от страх, защото не бях тичал много — и изтеглих меча си. В непрогледната нощ пред мен можеше да се спотайват незнайно колко подобни чудовища. В края на краищата вълците ловуват на глутници. Исках ли да се озова сам в мрака с приятелчетата на този звяр, или пък най-безопасното място щеше да е при Снори и още десетина викинги, изправени срещу онзи, който бях видял?