Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

Първия път, когато Аслауг ме навести, се изненадах да открия колко близо е до образа, който разказите на Снори бяха създали в ума ми. Казах ѝ го и тя ми се присмя. Каза, че мъжете винаги виждали каквото очакват да видят, но под този факт се криела по-дълбока истина.

— Светът се оформя от копнежите и страховете на човечеството. Война на надеждата срещу ужаса, водеща се на някакво дълбоко ниво, което самият човек е направил податливо, макар отдавна да е забравил как. Всички хора и техните дела стоят на глинени нозе, в очакване да бъдат оформени и преоформени, изковани от страха в чудовища от тъмните дълбини на всяка душа, чакащи да разкъсат света. — Ето как ми се представи тя.

— Принц Джалан. — Аслауг пристъпи от сенките на залата. Те се лепяха по нея като тъмни паяжини и не искаха да я пуснат. Тя се изтръгна, когато слънцето целуна хоризонта. Никой не би я сбъркал с човешко същество, но носеше женски облик и той ѝ стоеше добре: плътта ѝ беше като кост, само че топната в мастило, което се е просмукало във всяка пора, разкривайки зърнестия строеж, събирайки чернота във всяка вдлъбнатинка. Прикова ме с очи, в които нямаше никакъв цвят, само страсти, насред тясно и изящно лице. Обрамчваше го тъмна като катран коса, която се сипеше на неестествени къдрици. В красотата ѝ имаше нещо от богомолката, нещо от нечовечността на гръцка скулптура. Но маска или не, на мен ми действаше. Аз се поддавам лесно на гласа на плътта.

— Джалан — повтори тя и ме заобиколи. Носеше парцали от мрак като мантия.

Не отговорих, нито се обърнах да я проследя с поглед. Селяните продължаваха да прииждат, а възгласите и смехът от вътрешността на залата привличаха все повече с всеки миг. Никой от тях не можеше да види Аслауг, но ако видеха мен как се въртя и говоря на празния въздух, нямаше да изглежда добре. Северняците са суеверна паплач и честно казано, според видяното през последните месеци, имаха основания за това. Но суеверието има остър връх и не исках да се окажа набоден на него.

— Какво правиш тук в дивото с всички тези миризливи селяци? — Аслауг изникна пак до лявото ми рамо, доближила уста до ухото ми. — И защо — в тона ѝ се появи по-сурова нотка и очите ѝ се присвиха — този заклет в светлината е тук? Мога да го подуша. Щеше да си тръгва… — Тя наклони глава. — Джалан? Да не си го последвал? Пак ли се влачиш подире му като куче? Говорихме за това, Джалан. Ти си принц, човек с кралска кръв, един от наследниците на трона на Червения предел!

— Отивам си у дома — прошепнах почти без да мърдам устни.

— И оставяш своите красавици? — В гласа ѝ винаги звучеше неодобрение, когато станеше дума за ходенето ми по жени. Явно беше от ревнивите.

— Реших, че е време. Взеха да стават досадни. — Потърках се отстрани по главата, не съвсем убеден, че Тутугу е извадил всичките трески.

— Толкова по-добре. В Червения предел ще започнем да разчистваме пътя ти към трона. — Усмивка озари лицето ѝ. Небето зад нея аленееше от предсмъртните гърчове на слънцето.

— Ами… — Моите устни също се извиха в ехо на нейното изражение. — Аз не си падам по убийствата. Но ако цялата ми тумба братовчеди паднат от някоя скала, няма да си загубя съня заради това. — Бях открил, че си струва да ѝ пригласям. Макар че бих се радвал на всякакво нещастие, сполетяло братовчедите ми, и най-вече трима-четирима от тях, никога не съм си падал по смъртоносните игри с нож и отрова, водещи се в някои кралски дворове. Собственото ми виждане за славния ми път към трона включваше подмазвачество и фаворитизъм, подплатени с разкази за героизъм и доклади за гениалност. Бъдех ли избран веднъж за любимец на баба и несправедливо издигнат до положението на наследник, оставаше само дъртата да получи един навременен сърдечен удар и щеше да започне моето царуване на насладите!

— Знаеш, че Снори ще крои гибелта ти, нали, Джалан? — Тя ме прегърна с една ръка, докосването ѝ беше студено, но и някак вълнуващо, изпълнено с всички сладки възможности, които крие нощта. — Знаеш, че Баракел ще го напътства. Той говореше същото и на теб, когато аз бях затворена в Снори.

— Имам вяра на Снори. — Ако севернякът искаше да съм труп, досега имаше много възможности да го постигне.

— Докога, принц Джалан? Докога ще му вярваш? — Устните ѝ вече бяха съвсем до моите, а главата ѝ — обрамчена от последните лъчи на залеза. — Не вярвай на светлината, принц Джалан. Звездите са красиви, но пространството между тях е безкрайно и изпълнено само с обещания. — Почти можех да чуя как зад гърба ми сянката ѝ се слива с моята и сухите ѝ паешки крака шушнат един в друг. — Ако Снори се върне във Вермилиън с тялото ти и с правилната история, това би му спечелило признателност в много кръгове, по множество причини…