Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Спокойно. — Снори ме дари с пленителната си усмивка. — Не се налага.

Наистина се успокоих и клюмнах напред, освобождавайки напрежение, което не знаех, че е в мен.

— Слава богу.

— Тя все още е в зимното си седалище. Беерентопен. Това е планина от лед и огън, не много далеч навътре в сушата, и ще е последната ни спирка, преди да напуснем Севера няколко дни по-нататък по брега и да поемем през открито море към Маладон.

— Дума да не става! — Жената бе това, което ме плашеше, не тунелите и статуите… е, добре де, и те също, но главното беше, че няма да ходя. — Ще се отправим на юг. Червената кралица ще разполага с всички отговори, които са ни нужни.

Снори поклати глава.

— Имам въпроси, които не могат да чакат, Джал. Въпроси, върху които трябва да бъде хвърлена малко северна светлина.

Знаех за какво иска да говори с нея — за онази проклета врата. Но занесеше ли ключа при Скилфар, тя вероятно щеше да му го вземе. Нито за момент не се съмнявах, че ѝ е по силите. И все пак, какво ме засягаше това мене? Пък и така или иначе, един толкова могъщ предмет щеше да е на по-сигурно място у дъртата вещица. Далеч оттам, където смятах да се намирам аз, и извън обсега на Мъртвия крал.

— Добре — прекъснах отново едноокия воин. — Ти можеш да отидеш. Но аз оставам в лодката!

Мъжът срещу Снори обърна към мен едно студено синьо око. Другата му орбита беше празна, светлината на огъня улови потрепването на грозни малки мускулчета в сенчестата кухина.

— Да не би този фит-фирар вече да говори от твое име, Снори?

Знаех, че това е тежка обида. За викингите няма нищо по-лошо от това да те нарекат „сухоземен човек“ — човек, който не познава морето. Това им е проблемът на тези затънтени селца — всички в тях са докачливи. Готови са да скочат на мига и да те изкормят. Това, разбира се, е свръхкомпенсация, задето живеят в мразовита колиби на негостоприемен бряг. У дома щях да го наругая в очите… добре де, в окото… и да оставя половината дворцова стража да ме удържа, докато другата половина го изхвърля с бой от града. Но проблемът с приятел като Снори беше, че той приемаше всичко за чиста монета и щеше да помисли, че наистина искам да защитя честта си. Доколкото го познавах, щеше да стои отстрани и да ръкопляска, докато дивакът ме корми.

Мъжът — Снори май го нарече Гаути — бе сложил ръка на брадвата пред себе си, съвсем небрежно, с разтворени пръсти, но студеното му око ме гледаше втренчено и в него не се четеше почти нищо различно от убийство. Това можеше да тръгне много на зле, и то много бързо. Внезапното желание да се изпикая едва не ме надви. Пуснах най-храбрата си и гадна усмивка, без да обръщам внимание на премаляването в стомаха, и изтеглих кинжала си, зловещо парче черно желязо. Това привлече известно внимание, макар и по-малко, отколкото на всяко друго място, където съм виждал да се вадят оръжия. Поне получих удовлетворението да видя как Гаути трепна и пръстите му леко се свиха върху дръжката на брадвата. Трябва да ми се признае, че наистина имам вид на герой, който би поискал удовлетворение и е способен да си го получи.

— Джал… — Снори се намръщи леко и посочи с очи двайсетсантиметровата стомана в ръката ми.

Избутах настрани дръжките на някакви брадви и рязко извъртях ножа така, че върхът му увисна на по-малко от сантиметър над масата. Окото на Гаути трепна отново. Видях как Снори мълчаливо слага ръка върху брадвата му. Неколцина воини се понадигнаха леко, после пак се отпуснаха на местата си.

Едно от големите ми предимства в кариерата ми на таен страхливец е естествената способност да лъжа умело с езика на тялото. Това е наполовина… как се беше изразил Снори? Щастлива случайност. Когато съм уплашен, почервенявам целият, но при един здрав младеж, висок метър и деветдесет, това обикновено минава за ярост. Ръцете ми също рядко ме издават. Вътре в себе си може да се треса от страх, но те остават стабилни. Дори когато ужасът ми е толкова силен, че те все пак затреперват, това най-често погрешно се взима за гняв. Сега обаче, докато опирах върха на ножа в дървото, ръцете ми бяха твърди и сигурни. С няколко движения надрасках неравен овал, с рог на върха и заоблена висулка отдолу.

— Какво е това? — попита мъжът срещу мен.

— Крава? — предположи някаква жена на средна възраст, много пияна, надвесена над рамото на Снори.

— Това, мъже от клана Олаф, е Скорон, земята на моите врагове. Това са границите ѝ. А тук… — Драснах къса чертичка в долния край на висулката. — Тук е Аралският проход, където научих скоронската армия да ме нарича „дявол“. — Вдигнах очи да срещна едноокия взор на Гаути. — И ще забележите, че нито една от тези граници не е крайбрежие. Така че ако бях морски човек, това в моята страна би означавало, че никога не се доближавам до врага. Всъщност всеки път, щом изпъна платна, бих бягал от него. — Забих здраво ножа в центъра на Скорон. — Там, откъдето идвам, „сухоземните хора“ са единствените, които могат да ходят на война. — Позволих на едно момче да ми напълни отново половницата. — Това ни показва, че обидите са като кинжалите — зависи накъде ги насочваш и къде стоиш. — И отметнах глава назад да пресуша чашата си.