Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Лека нощ, Аслауг. — Стиснах каквото можеше да бъде стиснато, за да не потреперя. В последните моменти преди мракът да я отнесе тя винаги бе най-малко човечна, сякаш присъствието ѝ се задържаше миг повече от маскировката ѝ.

— Дръж го под око! — И сенките я придърпаха надолу, и тя се сля със сумрака, който щеше да се превърне в нощ.

Обърнах се и последвах местните в тяхната „голяма“ зала. Моментите ми с Аслауг винаги ме оставяха малко по-нетолерантен към потни селяци и грубия им жалък живот. А и може би наистина си струваше да държа Снори под око. В края на краищата той се канеше да ме изостави точно когато най-много се нуждаех от помощ. Само ден по-късно, и можех да бъда подложен на всички ужаси на ръкообвързването или някоя още по-жестока форма на викингско правосъдие.

В залата за пиршества имаше три дълги маси, на които вече бяха насядали мъже и жени и вдигаха разпенени рогове и преливащи половници. Деца на не повече от осем-девет години търчаха непрестанно с кани до четири големи бурета и обратно, за да не оставят някоя чаша — или рог — празна. В камината бумтеше огън и на шишове пред него се печеше риба. Кучета се дърлеха по ъглите на залата и се втурваха между масите, колчем нещо падне, с риска да отнесат някой ритник. На човек му трябваше малко време, за да свикне с горещината, шума и зловонието, след като е влязъл от мразовитата пролетна вечер.

Насочих се към дъното на залата, като заобикалях кучетата отдалеч. Животните обикновено умеят да преценяват характера — не ме харесват, — с изключение на конете, които по неразбираеми причини душа дават за мен. Може би ни свързва общият ни интерес към бягането.

Снори и Борис седяха близо до огъня, заобиколени от воините на Олафхайм. Изглежда, повечето си бяха донесли брадвите за вечерното пиене и ги бяха струпали по масата толкова нагъсто, че оставянето на чашата се превръщаше в сложна задача. Щом се приближих, Снори се обърна и изрева да направят място. Надигна се малко мърморене, скоро заглушено от шепоти „берсеркер“. Намърдах се върху тесен участък лъсната от задници пейка, като се опитвах да не показвам неудоволствието си, че съм притиснат толкова здраво между космати разбойници. Търпимостта ми към подобни фамилиарности бе нараснала през времето в „Трите брадви“ като собственик и управител… е, честно казано, плащах на Ейолф да работи на бара и на Хелга и Гудрун да сервират по масите… но все пак бях там духом. Както и да е, макар че търпимостта ми бе нараснала, все още не беше достатъчно голяма, а и в Тронд поне разполагахме с по-добро качество брадати размахващи брадви варвари. Поставен в настоящата ситуация обаче, без изобщо да споменавам отрупаната с брадви маса, направих каквото би направил всеки, който иска да си тръгне със същия брой крайници, с който е дошъл. Хилех се като идиот и търпях.

Посегнах към препълнената половница, донесена ми от едно русо босоного дете, и реших да се напия. Това вероятно щеше да ми попречи да се забъркам в неприятности, пък и намирах за примамлива възможността да прекарам целия път до континента в пияно състояние. Едно притеснение обаче възпря ръката ми. Макар да ме болеше да го призная, кръвта на баба ми май наистина се бе проявила в мен. Снори или Тутугу вече бяха споменали на домакините ни за моето… заболяване. В борещото се с тролове сърце на Севера да си берсеркер, изглежда, носеше немалък престиж, но всеки трезвомислещ човек ще ви каже какво ужасно бреме е това. Винаги съм изпитвал благоразумен ужас от битките. Откритието, че ако бъда докаран до ръба, се превръщам в бесен маниак, който се хвърля презглава в най-гъстото меле, не бе никак утешително. Най-голямото предимство на един мъдрец е, че знае кое е идеалното време да бяга. Такава стратегия за оцеляване е трудно приложима, ако имаш склонност да се разпенваш в устата и да отхвърляш всякакъв страх. Страхът е ценна стока, той представлява здрав разум, сгъстен до най-чистата си форма. Липсата му не е хубаво нещо. За щастие, трябваше да бъда притиснат наистина силно, за да излезе наяве скритият в мен берсеркер, и доколкото знам, това се бе случвало само два пъти. Веднъж в Аралския проход и веднъж в Черната крепост. Ако не се случеше никога повече, това ме устройваше идеално.

— … Скилфар… — Някакъв едноок мъж срещу Снори говореше, забил муцуна в рога си с бира. Улових само тази едничка дума, но тя ми беше предостатъчна.

— Какво? — Гаврътнах остатъка от собствената си бира и избърсах пяната от чудесните руси мустаци, които си бях отгледал, за да съм в тон с климата. — Не се връщам там, Снори, в никакъв случай. — Спомних си вещицата в нейната пещера, заобиколена от пластимасовия си легион. Беше ме уплашила до смърт. Още сънувах кошмари…