Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Какво? — Сънят ми не беше хубав, но все пак беше по-добър от това.

Тутугу тикна към мен половин самун черен викингски хляб, като че ли яденето в лодка изобщо съществуваше като вариант. Аз отказах с махване на ръка. Севернячките може да бяха най-хубавото нещо на Далечния север, но тукашната кухня спадаше към най-лошите. С рибата обикновено се справяха прилично — простичка, непретенциозна храна, само дето трябва да внимаваш, иначе ще почнат да ти я дават сурова или пък полуизгнила и вмирисана по-зле от труп. Викат на това „деликатеси“… Моментът да се яде нещо е в етапа между сурово и изгнило. Не е толкова трудно да го проумееш, това не е ракетна алхимия! Що се отнася до месото — каквото там месо може да се намери вкопчено в почти отвесните повърхности на Севера, — човек би могъл да им се довери да го изпекат на открит огън. Всичко друго неизменно се оказва пълна катастрофа. А останалите ядливи неща северняците се опитват да ги направят максимално неядливи чрез комбинация от сол, марината и сушени гадости. Запазват китовото месо, като пикаят върху него! Моята теория е, че дългата им история на нападения един срещу друг ги е подтикнала да направят храната си толкова гнусна, че никой с всичкия си дори да не помисли да я открадне. По този начин си гарантират, че каквото и да отмъкне врагът — жени, деца, кози и злато, — поне ще им остави обяда.

— Пристигаме в Олафхайм — каза Тутугу и отново ме изтръгна от дрямката.

— К’во? — Понадигнах се да надзърна през носа. Наглед безкрайната неприветлива брегова линия от мокри черни скали, защитени от други мокри черни скали, се беше сменила с речно устие. От двете му страни се издигаха стръмни планини, но тук реката бе прорязала долина, чиито склонове можеше да се използват за паша, а на равното ѝ дъно на фона на висините отзад се гушеше малко пристанище.

— По-добре да не прекарваме нощта в морето. — Тутугу млъкна, за да отхапе от комата в ръката си. — Не и когато сме толкова близо до земя. — Погледна на запад, където слънцето се канеше да се спусне към хоризонта. Бързият поглед, който ми хвърли, преди да се върне към яденето, показа достатъчно красноречиво, че предпочита да не е в една лодка с мен, когато Аслауг ме посети по залез.

Снори насочи лодката към устието на реката — нарече я Хьонир — и пое под ъгъл спрямо отслабналото от разлива течение към пристанището на Олафхайм.

— Тези хора са рибари и грабители, Джал. Кланът Олаф, воден от ярловете Харл и Кнутсон, синове на Кнут Ледения разбойник, близнаци. Това не ти е Тронд. Хората тук не са толкова… космополитни. По-…

— По-склонни са да ми разцепят черепа, ако ги погледна накриво — прекъснах го. — Схващам картинката. — Вдигнах ръка. — Заричам се да не лягам с дъщери на ярлове. — Даже наистина го мислех. Сега, когато вече бяхме на път, ме беше обзело вълнение от перспективата да се върна в Червения предел, да съм отново принц, да се потопя пак в старите си забавления, да обикалям със старата си тайфа и да оставя всички тези неприятности зад гърба си. А ако плановете на Снори го водеха по друг път, просто трябваше да видим какво ще стане. Или както се бях изразил по-рано, да видим кой ще се пропука пръв. Невидимите нишки, които ни свързваха, като че ли бяха поотслабнали след събитията в Черната крепост. Можехме да се раздалечим на пет мили и повече, преди да усетим някакво неудобство. А и както вече бяхме видели, дори магията на Мълчаливата сестра да се изтръгнеше от нас, ефектът не бе смъртоносен… освен за другите. Пък ако ножът опре до кокала, съветът на Аслауг ми изглеждаше добър. Да освободя магията и да оставя нея и Баракел да се върнат в селенията си. Изобщо нямаше да е приятно, ако се съдеше по последния път, но също като при ваденето на зъб, след това щях да се чувствам много по-добре. Все пак очевидно щях да направя каквото зависи от мен, за да избегна ваденето на този конкретен зъб — освен ако това не означаваше да се напъхам в смъртна опасност заради мисията на Снори. Собственият ми план включваше да го заведа във Вермилиън, където баба да заповяда на сестра си да ни избави от оковите ни по по-деликатен начин.

Навлязохме в пристанището на Олафхайм. Сенките на закотвените лодки се протягаха към нас по водата. Снори сви платното, а Тутугу загреба към едно свободно място край кея. Рибарите прекъснаха занятията си и оставиха кошовете с хек и треска, за да се загледат в нас. Рибарските жени зарязаха полуприбраните мрежи и се скупчиха зад мъжете си със същата цел. Северняците, заети с някаква работа на най-близката от четирите галери, се надвесиха през борда и завикаха към нас на стария език. Заплаха или приветствие, не можех да кажа, защото един викинг може да изръмжи и най-горещия поздрав с такъв тон, сякаш обещава да пререже гърлото на майка ти.