Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Кой ще се пропука пръв ли? — Започнах да си припомням. Безумният план на Снори. Решимостта му да тръгне на юг с ключа на Локи… и моята не по-слаба решимост да си остана на уютно в „Трите брадви“, наслаждавайки се на приятната компания, докато или ми свършат парите, или времето се подобри достатъчно, че да ми обещава спокойно пътуване до континента. Аслауг беше съгласна с мен. При всеки залез тя се надигаше от тъмните кътчета на съзнанието ми и ми повтаряше колко неразумен е севернякът. Даже ме убеди, че раздялата със Снори ще е за добро; така тя и заклетият в светлината дух Баракел щели да се върнат в своите селения, отнасяйки със себе си и последните следи от магията на Мълчаливата сестра.

— Хората на… — Тутугу си пое дълбоко въздух. — Хората на ярл Сорен! — Посочи с пръст назад по кея. — Потегляй! Бързо!

Снори трепна и се изправи. Намръщи се към стената на вълнолома, където мъже с ризници си пробиваха път през тълпата.

— Аз нямам вражда с ярл Сорен…

— Джал има! — Тутугу ме блъсна силно между лопатките. Олюлях се за момент, размахвайки ръце, направих половин крачка напред, спънах се в проклетия меч и полетях с главата надолу в лодката. Отскачането от Снори се оказа мъничко по-безболезнено от това да забия муцуна в корпуса и той успя да улови достатъчна част от мен, че да падна на мокрото дъно вместо в морската вода малко по-вляво.

— Какво, по дяволите… — Снори остана прав още за момент, докато Тутугу заслиза с мъка към лодката.

— И аз идвам — каза той.

Лежах на една страна в студената мръсна вода на дъното на студената мръсна лодка на Снори. Не беше най-подходящият момент за размисъл, но все пак отделих време да се зачудя как бях успял да стигна толкова бързо от приятната оплетеност в топлите тънки крачета на Еда до неприятната оплетеност в мокро въже и студена вода. Хванах се за малката мачта и се изправих, проклинайки късмета си. Когато млъкнах, за да си поема дъх, ми хрумна също така да се зачудя защо Тутугу слиза към нас.

— Връщай се! — Изглежда, на Снори му бе минала същата мисъл. — Ти си създаде нов живот тук, Тут.

— И освен това ще потопиш проклетата лодка! — Тъй като не изглеждаше някой друг да гори от желание да се погрижи за бягството ни, се заех сам да нагласявам греблата. Обаче беше вярно — за Тутугу на юг нямаше нищо и той наистина се беше приспособил доста по-успешно към живота в Тронд, отколкото към предишния си живот на викинг грабител.

Тутугу стъпи заднишком в лодката и едва не падна, докато се обръщаше.

— Какво правиш тук, Тут? — Снори протегна ръка да го подхване, докато аз се вкопчих в бордовете. — Остани. Нека онази твоя жена се грижи за теб. Няма да ти хареса там, накъдето съм се запътил.

Тутугу вдигна очи към Снори. Двамата бяха неудобно близо един до друг.

— Ундорети сме ние. — Каза само това, но то сякаш бе достатъчно за Снори. В края на краищата те двамата бяха може би последните от своя народ. Всичко, останало от жителите на Уулискинд. Снори клюмна, сякаш победен, а след това отстъпи назад, хвана греблата и ме избута на носа.

— Спрете! — Викове откъм кея, тропот на крака. — Спрете онази лодка!

Тутугу отвърза въжето, а Снори налегна греблата. Потеглихме плавно. Първият от хората на ярл Сорен пристигна зачервен над мястото, където бяхме стояли на пристан, и зарева да се връщаме.

— Греби по-бързо! — Бях в паника, ужасѐн от мисълта, че могат да скочат след нас. Гледката на разярени мъже, носещи остро желязо, винаги има такъв ефект върху мен.

Снори се засмя.

— Бронята им не е подходяща за плуване. — Погледна назад към тях и гласът му се извиси до бумтене, което заглуши протестите им: — А ако онзи там наистина хвърли брадвата, която надига, ще дойда да му я върна лично.

Мъжът задържа брадвата.

— Пикая на вас! — извиках, но не толкова силно, че мъжете на кея да ме чуят. — Чумата да тръшне Норсхайм и всичките му жени! — Опитах се да стана и да размахам юмрук към тях, но след като едва не паднах през борда, размислих. Тръшнах се тежко и си стиснах носа — болеше ме. Е, поне най-сетне пътувах на юг и тази мисъл изведнъж значително повиши настроението ми. Щях да доплавам у дома, да бъда посрещнат като герой и да се оженя за Лиза де Вийр. Мислите за нея ме бяха крепили на Горчивия лед и сега, докато Тронд се смаляваше в далечината, тя отново изпълни въображението ми.

Изглежда, всички онези месеци на слизане до пристанището и мръщене срещу лодките ме бяха направили по-добър моряк. Не повърнах, докато не се озовахме толкова далеч от брега, че вече трудно различавах израженията на изпращачите ни.