Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— Откога Снори има лодка? — Той беше продал „Икея“, за да финансира експедицията до Черната крепост — толкова поне помнех.

— Би трябвало да доведа обратно Астрид, за да видим дали още един пердах със стол не може да ти набие малко акъл в главата! — Тутугу хвърли меча до мен и аз седнах, за да си нахлузя ботушите.

— Астрид ли?… Астрид! — Моментът изникна в съзнанието ми с кристална яснота — Еда, слизаща полугола по стълбите, и Астрид, която я гледаше. От доста време не се бе случвало някоя сутрин да се развие толкова потресаващо зле за мен. Никога не бях имал намерение двете да се срещат при такива обстоятелства, но пък и Астрид не ми се струваше от ревнивите. Всъщност не бях съвсем сигурен, че съм единственият млад мъж, който топли леглото ѝ, докато съпругът ѝ кръстосва моретата по търговия. Срещахме се предимно у тях, горе на Арлсовия склон, така че дискретността с Еда никога не ми е била приоритет. — Как изобщо е разбрала Астрид за Хедвиг? — И по-важно, как бе стигнала до мен преди хората на ярл Сорен и с колко време разполагах?

Тутугу прокара длан по лицето си, зачервено и потно въпреки пролетния мраз.

— Хедвиг успяла да прати вестоносец, докато баща ѝ още беснеел и събирал хората си. Момчето пристигнало в галоп от Соренова твърд и почнало да разпитва къде да намери чуждестранния принц. Хората го упътили към къщата на Астрид. Разбрах всичко това от Олаф Риборъкия, след като видях Астрид да крачи бясна по Карловия път. И така… — Той си пое дълбоко дъх. — Може ли сега да вървим, защото…

Но аз вече бях минал покрай него и излязох в нездравата свежест на деня. Зашляпах през полузамръзналата кал надолу по улицата към пристанището, където върховете на мачтите се подаваха едва-едва над къщите. Високо в небето кръжаха чайки и следяха напредъка ми с присмехулно крякане.

Ако има нещо, което да харесвам по-малко от лодките, то е да бъда жестоко убит от разярен баща. Стигнах до пристанището с болезненото съзнание, че съм си обул ботушите на обратно и съм си препасал меча прекалено ниско, така че се опитваше да ме спъне на всяка крачка. Посрещна ме обичайната гледка: кипяща от дейност крайбрежна ивица, въпреки че рибарите бяха излезли в морето още преди часове. Фактът, че през зимните месеци пристанището е сковано от лед, сякаш кара северняците да се разшетат трескаво веднага щом настъпи пролетта — сезон, характеризиращ се с температура малко над точката на замръзване на морската вода, вместо с разцъфването на цветя и появата на пчели, както е в по-цивилизованите земи. На яркия хоризонт се открояваше гора от мачти; галери и викингски търговски кораби се гушеха редом с тримачтови търговски от поне десетина южни нации. Навсякъде щъкаха хора, товареха, разтоварваха, правеха разни сложни неща с въжета, а малко по-назад рибарските жени кърпеха мрежи или обработваха блестящите купчини на снощния улов със зловещо остри ножове.

— Не го виждам. — Снори обикновено се забелязваше лесно в тълпата — просто поглеждаш нагоре.

— Там! — Тутугу ме дръпна за ръката и посочи навярно най-малката лодка на кейовете, заета от най-едрия мъж.

— Онова корито? Че то не е достатъчно голямо дори за Снори! — Въпреки това забързах след Тутугу. Около поста на началник-пристанището като че ли цареше някаква суетня и бих се заклел, че някой извика: „Кендет!“.

Настигнах Тутугу и затрополих по кея, за да стигна възможно по-рано от него до малката лодка на Снори. Снори вдигна поглед към мен през черната си размятана от вятъра грива. От нескритото недоверие в очите му направих крачка назад.

— Какво? — Разперих ръце. Всяка проява на враждебност от човек, който размахва брадвата като Снори, трябва да се приема съвсем сериозно. — Какво съм направил? — Май си спомнях за някаква препирня — макар да ми бе трудно да повярвам, че съм имал куража да противореча на двуметров напращял от мускули маниак.

Снори поклати глава и продължи да закрепва провизиите си. Лодката изглеждаше пълна с тях. И с него.

— Ама не, сериозно! Удариха ме по главата. Какво съм направил?

Тутугу пристигна запъхтян зад мен. Като че ли искаше да каже нещо, но беше прекалено задъхан, за да говори.

— Тръгвам, Джал — изсумтя Снори. — Не можеш да ме разубедиш. Просто ще трябва да видим кой ще се пропука пръв.

Тутугу сложи ръка на рамото ми и се приведе толкова близо към мен, колкото му позволяваше шкембето.

— Джал…

Каквото и да се канеше да каже по-нататък, премина в хрипове и пъхтене.