Марк Лоуренс - Ключът на Лъжеца

— О, мамка му! — Пуснах стола. „Правосъдие“ на север обикновено означава да ти потрошат ребрата и да ги изтръгнат от гърдите ти.

— За какво е целият този шум? — обади се сънен глас зад мен.

Обърнах се и видях Еда боса на стълбите, увита в спалните ни кожи. Отдолу стърчаха тънки крачета, а отгоре — млечнобели рамене, върху които се сипеше светлорусата ѝ коса.

Обръщането ми беше грешка. Никога не сваляй очи от потенциален враг. Особено след като си му предоставил оръжие.

— Кротко! — Една ръка се опря в гърдите ми и ме бутна обратно на пода, който лепнеше от мръсотия.

— Какво… — Отворих очи и видях някой надвесен над мен. Някой едър. — Ох! — Някой едър, който ръчкаше с непохватни пръсти едно страшно болезнено място над скулата ми.

— Просто вадя треските. — Някой едър и дебел.

— Разкарай се от мен, Тутугу! — Помъчих се отново да се надигна и този път успях да седна. — Какво стана?

— Удариха те със стол.

Изстенах.

— Не помня стол, само… ОХ! Какво правиш бе? — Тутугу изглеждаше твърдо решен да щипе и ръчка най-болезнените части от лицето ми.

— Може да не помниш стола, но в момента вадя парченца от него от бузата ти — така че не мърдай. Не искаме да развалим тази красива физиономия, нали?

След тези думи се постарах да стоя неподвижно. Вярно е, красивата външност и титлата са най-големите ми предимства и не горях от желание да ги загубя. За да отвлека ума си от болката, се опитах да си спомня как съм стигнал дотам, че да ме пребият със собствените ми мебели. Пълна мъгла. Имах само някакви смътни спомени за пронизително пищене и крясъци… как ме ритат, докато лежа на пода… бегъл образ, зърнат през премрежени очи, на две жени, които си тръгват ръка за ръка: едната дребна, бледичка, млада, другата висока, златокоса, около трийсетгодишна. Никоя от тях не се обърна.

— Готово! Ставай. Това е най-доброто, което мога да направя засега. — Тутугу ме дръпна за ръката и ме вдигна на крака.

Стоях, олюлявах се и ми се гадеше, мъчеше ме махмурлук, може би все още се чувствах мъничко пиян и — да не повярваш — леко възбуден.

— Хайде. Трябва да вървим. — Тутугу ме задърпа към яркото сияние на входната врата. Опитах се да запъна пети в пода, но безуспешно.

— Къде? — Пролетта в Тронд се бе оказала по-сурова от средата на зимата в Червения предел и нямах интерес да се излагам на нея.

— Към пристанището! — Тутугу изглеждаше разтревожен. — Може и да успеем.

— Защо? Какво да успеем? — Не си спомнях много от сутринта, но не бях забравил, че „разтревожен“ е естественото състояние на Тутугу. Отърсих се от хватката му. — Към леглото. Там отивам.

— Е, ако това е мястото, където искаш да те намерят хората на ярл Сорен…

— Защо трябва да ми дреме за ярл Со… уф, да! — Спомних си за Хедвиг. Спомних си я върху кожите в дома на ярла, докато всички останали бяха още на сватбения пир на сестра ѝ. Спомних си я върху плаща ми по време на една неблагоразумна среща навън. Тя ме топлеше отпред, ама задникът ми замръзна. Спомних си я на горния етаж на кръчмата онзи път, когато се беше измъкнала от пазачите си… Бях изненадан, че въпросния следобед трите брадви над входа не изпопадаха от клатенето. — Само един момент… два момента! — Вдигнах ръка да спра Тутугу и се втурнах нагоре по стълбите.

Щом се озовах в стаята си, един момент се оказа предостатъчен. Ударих с крак по хлабавата дъска на пода, насметох ценностите си, грабнах наръч дрехи и полетях надолу по стълбите още преди Тутугу да е успял да се почеше по брадичката.

— Защо пристанището? — попитах задъхано. През хълмовете бягството щеше да е по-бързо — а после с лодка от Хьорл на фиорда Ойфел малко по-нагоре по брега. — Това е първото място, където ще ни търсят! — Щях още да стоя там и да се опитвам да договоря превоз до Маладон или Туртаните, когато хората на ярла ме намерят.

Тутугу заобиколи Флоки Кривошлем, който се беше проснал край тезгяха и хъркаше.

— Снори е там и се готви да отплава. — Приведе се с пъшкане зад тезгяха.

— Снори? Да отплава? — Имах чувството, че столът е разместил нещо повече от сутрешните ми спомени. — Защо? Къде отива?

Тутугу се изправи, хванал меча ми — прашен и занемарен от времето, прекарано на скрито зад тезгяха. Не посегнах да го взема. Нямам нищо против да нося меч на места, където никой няма да гледа на него като на покана — но Тронд никога не е бил от тях.

— Вземи го! — Тутугу тикна дръжката към мен.

Пренебрегнах я и вместо това се намъкнах с триста зора в дрехите си, изтъкани грубо по северняшки — сърбящи, но топли.