Брайан Макклеллан - Есенната република

— Какво е положението на фронта?

— Все още се държат, но…

— Но?

— Не съм получавал същински сведения вече почти месец.

— И през цялото това време не си се свързвал с генералния щаб? Нищо не пречи утре сутрин кезианците да изникнат пред градските стени! Всичко да се продъни, нима…

— Сър — обърна се Фел към Рикар, — казахте ли му за Таниел?

Тамас скочи към Рикар и го сграбчи за сакото.

— Какво има да ми казваш?

— Говореше се… Това са само слухове, разбира се…

— Какви слухове?

— Непотвърдена информация.

— Говори.

Рикар сведе поглед и продължи с тих глас:

— Таниел бил заловен от Крезимир и увесен на показ в кезианския лагер. Но — добави той по-гръмко — това са само слухове.

Сърцето на Тамас кънтеше в ушите му. Кезианците бяха заловили момчето му? Неговият Таниел — увесен като парче месо, като някакъв зловещ трофей? Заля го страх, последван от нажежена до бяло ярост. Когато отново дойде на себе си, осъзна, че е изскочил от кабинета на Рикар и изблъсква хората по пътя си към изхода.

Олем и Влора го настигнаха едва на улицата.

— Къде отиваме, сър? — попита Влора.

Тамас стисна дръжката на пистолета си.

— Отивам да намеря сина си. И ако не го заваря жив и здрав, ще изтръгна червата на Крезимир през задника.

Адамат отиваше да арестува генерал.

Инспекторът седеше в купето на карета, подрусвана от неравностите по пътя, и се взираше през прозореца към южните адрански поля. Земите бяха позлатени от налети житни класове, чиито стъбла се превиваха под тежестта на обилието си и леко се поклащаха на вятъра. Всеобщият покой насочи мислите на Адамат към близките му; към съпругата и децата, които бяха останали у дома, и към сина, продаден в робство от врага.

Имаше вероятност нещата да не се развият добре.

Не, поправи се Адамат. Нещата със сигурност нямаше да се развият добре.

Що за ненормалник се отправя да арестува генерал във военно време? Правителството се намираше в безпорядък, на практика в безредие; беше същинско чудо, че съдилищата все още функционираха на местно ниво. Всички федерални дела бяха отложени от екзекуцията на Мануч насам — бяха се наложили продължителни увещания, подкрепени с подкуп, за да може Рикар Тамблар, един от ръководителите на временния съвет, да подпише заповедта за задържането на генерал Кет. Пак с принуда, макар и не толкова тактична, бяха накарали двама от местните съдии да прибавят подписите си. Адамат се надяваше, че това ще бъде достатъчно.

В отговор на отсечения вик на кочияша каретата спря неочаквано и Адамат едва не падна от седалката си. От едната страна на колата все така се разгръщаха ниви, които постепенно преливаха най-напред в хълмове, а впоследствие в склоновете на Въгленда, чиито върхове се мержелееха в далечината. През другия прозорец се виждаше ширещото се на югоизток Адморие.

— Защо спряхме?

Един от спътниците на Адамат се отърси от дрямката си — Нила, млада жена на около деветнадесет, с кестеняви къдрици и лице, чието очарование би ѝ осигурило място сред придворните. Доколкото Адамат помнеше, тя беше бивша перачка. Все още не можеше да определи точната причина, оправдаваща присъствието ѝ, но Привилегированият Борбадор бе настоял.

Адамат отвори вратата и подвикна на кочияша:

— Какво става?

— Сержантът нареди да спрем.

Инспекторът прибра главата си обратно в купето. Защо Олдрич бе наредил да спрат? Все още бяха твърде далеч, че да са достигнали адранската армия. От фронта ги делеше повече от ден път.

Каретата потегли рязко само за да свие встрани от пътя. Подмина ги файтон, последван от три товарни коли с припаси за фронта.

— Нещо не е наред — каза Адамат.

Нила разтърка очи, за да прогони сънливостта си.

— Бо — рече тя и сръчка рамото на спящия мъж до себе си.

Привилегированият Борбадор, единственият оцелял от придворните кабалисти на крал Мануч, се сепна за миг, преди да продължи да хърка.

— Бо! — Нила го зашлеви по бузата.

— Не спя! — Бо рязко се изправи и размаха непокритите си ръце във въздуха. В следващия момент премигна и бавно отпусна пръсти. — Бездната да те глътне, момиче — каза той. — Ако бях с ръкавиците, щях да съм убил и двама ви.

— Но не беше — изтъкна Нила. — Каретата спря.

Бо плъзна ръка през рижавите си коси и извади чифт бели ръкавици, покрити с древни руни.

— Защо? — попита магьосникът.

— Не съм сигурен — отвърна Адамат. — Ще сляза да проверя.