Брайан Макклеллан - Есенната република

Тези петна все още личаха върху пода и отвеждаха към врата в отсрещния край.

Доловил движение, Тамас рязко се извърна, но се оказа само Влора, слизаща откъм спалното помещение на горния етаж. Фелдмаршалът не пропусна да отбележи, че и по стълбището имаше кървави дири.

— Какво откри? — попита той. Гласът му прозвуча необичайно заради ехото в залата.

— Мухи. — Влора се изхрачи на пода. — Както и липсата на половината задна стена на сградата. Има множество следи от изгаряне. Някой е взривил най-малко два рога барут. — Тя изруга тихо — единственото отклонение от професионалното ѝ поведение.

— Какво се е случило тук? — попита Тамас.

— Не зная, сър.

— И никакви трупове?

— Никакви.

Фелдмаршалът скръцна раздразнено със зъби. Кръв не липсваше — именно това привличаше мухите, а и количеството говореше за десетки загинали, и то наскоро.

— Извлекли са труповете отзад — избоботи гласът на Олем. Телохранителят тъкмо надничаше в залата през една от вратите в отсрещния край.

Тамас и Влора се присъединиха към него и Олем посочи към земята, където ивиците с ръждив цвят се преплитаха една с друга, отправили се към избуялите треви между школата и реката, където се изгубваха.

— Онези, които са сторили това — продължи Олем, — са почистили след себе си. Не са искали да оставят трупове, които да издадат същността на станалото.

— Станалото говори само за себе си — сопна се Тамас и нахълта обратно в школата. Отправи се към предния вход право през облаците мухи. — Влезли са през главния вход. — Той посочи към кървавите пръски и дупките от куршуми в стената. — Надделели са над дежурните, след което са завзели производствената зала. Нашите магове са се барикадирали на горния етаж, готови за последен отпор, и са прибягнали до барута, с който са разполагали…

Гласът му се пречупи. Тези мъже и жени бяха негова отговорност. Неговите най-нови барутни магове. Сред тях имаше земеделци, двама пекари. Имаше и един библиотекар. Не ставаше дума за хора, обучени да се сражават. Противникът трябваше да ги е изколил като прасета.

Оставаше му единствено да се надява, че са успели да завлекат по някой и друг враг със себе си.

— Смъртта е кръвожаден художник, а това е нейното платно — тихо каза Олем. Той запали цигара, вдъхна дълбоко дима и го изпусна към стената, загледан в разхвърчалите се мухи.

— Сър — каза Влора и се приведе край Тамас, за да вдигне нещо от земята. Подаде му кръгло парче кожа с дупка в средата. — Беше зад вратата. Хората, които са почиствали, са го пропуснали. Имате ли представа какво е?

Тамас плю, за да премахне горчилката, изпълнила устата му.

— Кожен уплътнител. Резервна част за въздушна пушка. Трябва да е изпаднал от нечия раница.

Въздушна пушка. Оръжие, специално пригодено за отстраняването на барутни магове. Които и да бяха тези хора, бяха дошли подготвени.

Тамас захвърли уплътнителя и прибра пистолета си.

— Олем, кой знае къде се намира тази школа?

— Като изключим барутните магове? — Олем търкулна замислено цигарата между два пръста. — Не беше голяма тайна. Все пак над вратата имаше знак…

— Кои са хората, на които са известни подробности?

— Двама от генералния щаб и Рикар Тамблар.

Висшите офицери от щаба му бяха хора, стояли до него в продължение на десетилетия. Фелдмаршалът им имаше доверие. Трябваше да им има доверие.

— Е, аз искам отговори дори някой да трябва да пролее кръвта си, за да ги получа. Намери ми Рикар Тамблар.

Свещените воини на труда , най-големият профсъюз в Деветте кралства, все още използваше за свое седалище един стар склад в работническия квартал на Адопещ, недалеч от мястото, където река Адра се вливаше в Адморието.

Тамас се взираше в сградата с известно безпокойство. Стотици хора влизаха и излизаха оттам. Щеше да бъде почти невъзможно да достигне Рикар, без да бъде забелязан — и съответно разпознат — от някого. Имаше голяма вероятност предстоящият разговор да включва проливане на кръв и той не искаше да го прави на един вик разстояние от Рикаровите телохранители.

Ако не бяха настойчивите удари на сърцето му, Тамас щеше да изчака до здрачаване и да посети Рикар у дома.

— Бихме могли да си уредим среща, сър — предложи Олем, облегнал се небрежно на един навес. От другата страна на улицата един от профсъюзните охранители ги наблюдаваше смръщено. Олем му помаха и му предложи цигара. Пазачът повдигна вежда и се извърна, изгубил интерес.