Брайан Макклеллан - Есенната република

— Няма да си уреждам среща — отсече Тамас. — Не искам да знае, че сме тук.

— Мисля, че той ще научи така или иначе. Само на тази улица е разположил повече от двадесет от хората си, въоръжени.

— Аз преброих само осемнадесет.

Олем наблюдаваше пешеходците с привидно безразличие.

— Стрелци на прозореца на втория етаж на магазина, който се намира на тридесетина крачки от лявата ви страна, сър.

Сега и Тамас ги видя с крайчеца на окото си.

— Да. Нещо е подплашило Рикар. По-рано никога нямаше повече от четирима пазачи вкупом.

— Може би се притеснява от бруданците?

— Или от моето завръщане… Ето я Влора. Да вървим.

Двамата поеха надолу по улицата, като усърдно се стремяха да не привличат вниманието на профсъюзните охранители, и се присъединиха към Влора на прага на една малка пекарна. Тамас погледна хлябовете, подредени върху тезгяха, и се зачуди какво ли е станало с Михали. Дали все още се намираше на юг с войската?

Разбира се. Ако не беше Михали да удържа Крезимир, столицата отдавна щеше да е сравнена със земята. Тамас се улови, че копнее за порция от тиквената му супа.

Влора ги преведе през пекарната. Задната врата ги отведе в тясна алея, изпълнена с боклуци и кал.

— Насам — напъти тя през рамо и пое напред. Ботушите на последвалия я Тамас затъваха с влажен звук, а миризмата беше още по-противна. Работническият квартал бе най-мръсната част на Адопещ, а тези пролуки между сградите бяха най-мръсната част на квартала.

Прекосиха още три такива улички, покатериха се по една метална стълба и върху покрива на двуетажна постройка и накрая достигнаха задния вход на профсъюзната щабквартира.

Двама охранители се бяха облегнали край вратата, отпуснали глави с вид на задрямали. Следите в калта, които Тамас обхвана с един бърз поглед, свидетелстваха за стълкновението между пазачите и Влора, приключило бързо и безпроблемно в нейна полза.

— Мъртви ли са? — попита Олем и хвърли цигарата си в калта, за да извади пистолет.

— Зашеметени.

— Добра работа — каза Тамас. — Постарайте се да не убивате никого. Все още не знаем със сигурност дали Рикар ни е предал.

А ако наистина го е сторил, аз лично ще го убия. Той опря ръка във вратата, но Олем го спря.

— Простете, сър, но ние ще влезем първи.

— И сам мога…

— Това ми е работата, сър. В последно време не ме оставяте да си я върша.

Тамас прехапа език. Моментът изобщо не беше подходящ за неподчинение от страна на собствения му телохранител, но в случая Олем беше прав.

— Вървете — разреши фелдмаршалът.

Наложи му се да чака завръщането на Олем не повече от три минути.

— Пипнахме го, сър.

Подминаха две от помещенията на прислугата, преди да се озоват в кабинета на Рикар през страничния вход. Самият Рикар седеше зад бюрото си с изцапано сако, небръснат, невчесан и с присвити гневно очи. Зад него стоеше Влора, опряла дуло в тила му.

При вида на Олем Рикар стовари длани в плота на бюрото си.

— Какво означава това? Какво си мислите, че… — Тогава зяпна и понечи да се изправи. Влора сложи ръка на рамото му, за да го задържи. — Тамас? Ти си жив?

— Не звучиш особено изненадан — рече Тамас. Той прибра пистолета си и кимна на Влора да пусне рамото на домакина. Олем зае позиция зад официалния вход на кабинета.

Рикар преглътна мъчително и замести поглед между Тамас и Олем. Фелдмаршалът се опитваше да прецени дали това е нервността на един заловен предател, или просто смайването на човек, погрешно смятал някого за мъртъв.

— Чувал бях, че си жив, но нито един от източниците ми не бе сигурен. Аз…

— Какво е станало с барутната школа? Къде е момчето ми?

— Таниел?

— Нима имам друг син?

— Имаш ли?

— Не.

— Ами… не зная къде е Таниел.

— Съветвам те бързо да обясниш. — Тамас забарабани с пръсти по украсената със слонова кост дръжка на един от пистолетите си.

— Разбира се, разбира се. Да ти предложа вино?

Тамас леко сведе глава. Рикар, изглежда, не осъзнаваше, че се намира на две погрешни думи от куршум в черепа.

— Говори.

— Това е много дълга история.

— Обобщи.

— Таниел се събуди. Скоро след като ти замина на юг, дивачката го свести. Двамата отидоха на фронта и той помогна в удържането на кезианците, но после бе изправен пред военен съд по обвинение в неподчинение. Беше прогонен от войската и нает от Крилете на Адом , но тогава уби петима от войниците на генерал Кет в самозащита. След това изчезна.

Главата на Тамас започваше да се замайва.