Брайан Макклеллан - Есенната република

И той се измъкна от купето, доволен, че има предлог да се отдалечи от Привилегирования. Стихийната магия на Бо можеше да убие Адамат, Олдрич и целия придружаващ ги взвод адрански войници само в рамките на секунди. Нали с очите си бе видял как с едно махване на ръката Борбадор бе извил врата на Манучовия екзекутор. Макар и чаровен, Бо си оставаше хладнокръвен убиец… С един последен поглед към вътрешността на купето Адамат се отправи по лек наклон към мястото край пътя, където сержант Олдрич се съвещаваше с неколцина от хората си.

— Инспекторе — приветства го Олдрич. — Къде е Привилегированият?

— По-добре свиквайте да го наричате съветник — каза Адамат.

Олдрич изсумтя.

— Така да бъде. Къде е адвокатът ? Натъкнахме се на нещо неочаквано.

— Нима?

— Войска отвъд ей онзи хребет — обясни Олдрич.

Адамат изтръпна. Войска? Нима врагът най-сетне бе успял да пробие? Нима кезианците вече напредваха към Адопещ?

— Адранска войска — додаде Олдрич.

Облекчението на инспектора бе краткотрайно.

— Но какво правят тук? — попита той. — Би трябвало още да са край Суркови проход. Или врагът ги е изтласкал толкова назад?

— Какво е положението? — Бо пристъпи до тях, като протягаше ръце зад гърба си. За пореден път Адамат си помисли колко е млад, още в началото на двадесетте, най-много до средата. Със сигурност нямаше тридесет. Противно на това, върху челото му личаха тревожни бръчки, а очите му бяха старчески.

Адамат посочи ръкавиците му с очи.

— Вие трябва да играете ролята на адвокат.

— Не обичам да излизам без ръкавиците си — отвърна Бо, докато пукаше кокалчетата си. — Пък и никой няма да види. Войската е далече.

— Това не е точно така — рече Олдрич и кимна по посока на нанагорнището на пътя.

— Ела с мен — обърна се Бо към току-що присъединилата се към тях Нила. Привилегированият и спътничката му се отправиха към върха на възвишението, за да огледат войската.

Олдрич стоеше загледан подире им.

— Нямам им доверие — каза сержантът, когато двамата се отдалечиха достатъчно.

— Налага се да им се доверим — рече Адамат.

— И защо? Фелдмаршал Тамас винаги се е оправял и без Привилегировани.

— Но Тамас е барутен маг — напомни инспекторът. — Ние с вас не притежаваме подобна дарба. Така че Бо е нашата гаранция. Ако нещата не потръгнат, ако генерал Кет откаже да ни последва доброволно, за да се изправи пред правосъдието в столицата, ще имаме нужда от него, за да ни измъкне от каквато каша забъркаме.

Олдрич разтриваше слепоочията си с две ръце.

— Бездни… Не мога да повярвам, че се оставих да ме въвлечете в това.

— Вие искате справедливост, нали така? Искате да спечелим войната?

— Да.

— В такъв случай трябва да задържим генерал Кет.

Бо и Нила се върнаха. Нила се въсеше, а Бо изглеждаше замислен.

— Какво смятате, че става там? — обърна се Привилегированият към Олдрич. — Този лагер трябваше да се намира на десетки мили южно от нас.

— Вариантите са много — рече Олдрич. — Възможно е това да са ранени. Възможно е да са подкрепления. Възможно е нашите момчета да са били разгромени и сега да отстъпват.

Бо се почеса по брадичката. Беше свалил магьосническите си ръкавици.

— Пладне е. Ако това бяха разгромени войници, в момента щяха да се отправят към Адопещ. Не мога да определя какво, но нещо не е наред. В лагера имаше не повече от шест бригади. Прекалено много са за подкрепления — и прекалено малко, за да са цяла армия.

— Трябва да се сдобием с обяснение — каза Адамат.

— Как? — рязко попита Бо. — Единственият начин да го сторим, е да влезем в лагера. Което впрочем трябва да сторим. Ако искам да спася Таниел, ако той изобщо е жив, и ако искате да ви помогна да спасите сина си, ще трябва да продължим по пътя.

И Бо пое обратно към каретата.

Нила остана да мести поглед между Олдрич и Адамат.

— Ако нещата загрубеят — обърна се Олдрич към нея, — можем ли да разчитаме на подкрепата му?

Нила се загледа в отдалечаващия се Привилегирован.

— Така мисля.

— Мислиш?

Младата жена сви рамене.

— Възможно е просто да изпепели няколко роти войници, за да си разчисти път, и да продължи без нас — рече тя.

— С какво каза, че се занимаваш? — попита Олдрич.

— Асистент съм на съветник Бо — отвърна Нила.

— А преди това?

— Бях перачка.

Те се върнаха при каретата, която скоро отново пое по пътя и не след дълго подмина хребета. Открилата се отвъд гледка секна дъха на Адамат. Адранският лагер покриваше полето в море от бели платнища. От височината изглеждаше жив, досущ като мравуняк — хиляди войници и цивилни сновяха из него.