Джин Вульф - Ноктите на Помирителя

Настоятелният глас на барабана отмерваше: „БУМ! БУМ! БУМ!“

— Как мислите, този зелен мъж дали знае къде мога да открия Аджиа?

— Това е нейното име, така ли? — усмихна се старата жена. — Ще го запомня, ако някой ми спомене за нея. Да, може би. Имаш пари, защо не опиташ?

Защо не, наистина, казах си аз.

— Докаран от джунглите на Севера! Никога не яде! Прилича и на трева, и на храст! БУМ! БУМ! БУМ! Знае всичко за бъдещето и далечното минало!

Когато ме видя да се приближавам към шатрата му, човекът с барабана спря да го бие.

— Само един аес, за да го видите. Два, за да говорите с него. Три, за да останете насаме с него.

— За колко време? — попитах аз и извадих три медни монети. — На лицето на мъжа се появи разкривена, кисела усмивка. — За колкото искате. — Подадох му парите и влязох вътре.

По гримасата на човека пред шатрата разбрах, че и да искам, няма да мога да остана прекалено дълго и вече очаквах да видя нещо ужасно отвратително. Такова нещо нямаше, вътре се усещаше само лек аромат на сено. В центъра на палатката под слънчевия лъч, който осветяваше прашинките във въздуха, седеше окован мъж със зеленикав цвят на нефрит. Той носеше фустанела от листа, повяхнала вече, а зад него имаше глинено гърне, пълно до ръба с чиста вода.

В началото и двамата мълчахме. Аз стоях и го наблюдавах. Зеленият мъж не вдигаше поглед от земята.

— Това не е боя — казах аз. — Не смятам и че си боядисан. Нямаш повече коса от човека, който тази сутрин извадиха от зазиданата къща.

Зеленият мъж погледна за секунда към мен, а после отново сведе глава. Дори и бялата част на очите му имаше зеленикав оттенък.

Опитах се да му пусна примамка.

— Ако наистина си растение, не трябва ли косата ти да е от трева?

— Не — неочаквано отговори той с мек, нежен глас, който не бих сбъркал с женски само защото бе по-плътен.

— Тогава ти действително си зеленчук? Говорещо растение?

— Ти не си селяк.

— Напуснах Несус преди няколко дни.

— Там си получил някакво образование.

Спомних си за учителя Палемон, след това за учителя Малрубиус и за нещастната Текла и свих рамене.

— Мога да чета и пиша.

— И въпреки това не знаеш нищо за мен. Аз съвсем не съм говорещо растение и мисля, че трябва и сам да осъзнаваш това. Дори растенията да следваха един от няколкото милиона пътища, които да водят до разумен живот, не бих могъл да дублирам формата на човешките същества от дърво и листа.

— Същото нещо може да се каже и за камъните, макар да съществуват статуите.

Въпреки отчаянието на зеления човек (имаше по-тъжно лице дори от това на моя приятел Йонас), в крайчетата на устните му се появи нещо подобно на лека усмивка.

— Много добре казано. Нямате научна титла, но сте образован много повече, отколкото сам предполагате.

— Точно обратното, образованието ми е изцяло научно, но няма нищо общо с разни фантасмагории. Какво сте в действителност?

— Велик прорицател. Голям лъжец. Какъвто е принуден да стане всеки с единия крак в гроба.

— Ако най-после ми кажете какво сте всъщност, ще се опитам да ви помогна.

Той ме погледна и сякаш някакъв висок бурен изведнъж отвори очи и разкри човешкото си лице.

— Вярвам ви — заяви зеленият човек. — Защо само вие изпитахте съжаление, а при мен вече са идвали хиляди хора?

— Грешите, макар да не ми е чужда идеята за справедливостта, а и познавам много добре кмета на това селище. Зеленият човек си е човек и ако е роб, неговия господар трябва да докаже как е придобил собственост над него.

— Ще съм глупак, ако се доверя на този ваш план. Но въпреки всичко, ето, правя го — отвърна зеленият човек. — Аз съм свободен и идвам от бъдещето, за да изследвам тази епоха.

— Това е невъзможно!

— Зеленият цвят, който така озадачава вашите хора, е само езерен планктон. Ние го преработихме, докато стана съвместим с нашата кръв и чрез него решихме вековната борба, която човечеството водеше със слънцето. В нашите тела живеят микроскопични растения. Те скоро умират и вътрешните ни органи се хранят с тях, независимо дали са живи или мъртви. На нас не ни е необходима никаква храна. Масовият глад, осигуряването на прехраната, е нещо отдавна забравено.

— Но вие трябва да имате слънце.

— Да — отговори зеленият човек. — А тук това не ми е достатъчно. В ерата, от която идвам, е много по-светло.

Тази забележка ме развълнува по начин, по който ме бе впечатлил само откритият параклис на Порутения дворец в Цитаделата.

— Тогава това означава, че Новото слънце ще дойде, както са предрекли пророците. Ако това, което казвате, е истина, Ърт ще се възроди.