Джин Вульф - Ноктите на Помирителя

Лицето на Морвена изплува под тънкия лъч светлина — нежно и красиво на фона на косата й, тъмна като моя плащ. Кръвта, бликаща от шията й, се стичаше по камъните. Устните й потръпваха в безмълвно усилие. Ала аз видях в неизреченото фермата (сякаш бях Неръкотворния и гледах през Вечността, съзирайки Атриума на времето), Стачис — нейния съпруг, който се мяташе в агония на леглото, малкия Чад край езерцето, плискащ пламналото си от треската лице.

Отвън Еузебия, обвинителната на Морвена, виеше като вещица. Опитах се да стигна до решетките, за да й извикам да млъкне, но тъмнината на килията беше непрогледна. Когато най-сетне открих светлина, това беше зеленият път, който тръгваше от Портата на скръбта. Кръвта бликаше от скулата на Доркас и макар тълпата да ревеше, аз я чувах как капе на земята. Стената наистина беше огромно съоръжение, което разделяше света на две половини. Сега стояхме сред гора, която сигурно съществуваше от самото сътворение на Ърт. Дърветата бяха високи като била, обвити в светлозелени корони от листа. Между тях се виеше пътят — обрасъл в млада трева, а по нея — телата на безброй мъже и жени. Чистият иначе въздух беше примесен със зловония и пушек.

Петима мъже яздеха бойни коне с кучешки зъби, инкрустирани с лазурит. Ездачите носеха шлемове, сини наметала и дълги пики, по които играеха сини отблясъци. Лицата им бяха почти еднакви, приличаха си повече от тези на родни братя. Ездачите се разпръснаха, както океанска вълна се разбива в крайбрежна скала — един тръгна наляво, а другите направо и надясно.

Доркас беше изтръгната от ръцете ми и аз изтеглих от ножницата Терминус Ест, за да разсека телата, които ни разделяха. Вдигайки меча, открих, че се каня да ударя учителя Малрубиус, който беше в центъра на безредиците, а от едната му страна стоеше и онова, подобно на куче същество — Трискъл. Разбрах, че сънувам, но същевременно осъзнах, че виденията, в които се бе появявал преди, не са били сънища.

Отхвърлих рязко завивките. Звъненето на карильона на Кулата с камбаните звучеше в ушите ми. Време беше да ставам и да тичам в кухнята, навличайки дрехите си, за да бръкна в тавата и да си открадна сочна наденица, поръсена обилно с чубрица, препечена, та чак прегоряла. Трябваше да се измия и да се заловя с тежката си и еднообразна работа, да пея и да преповтарям уроците, тъй като ме чакаше изпит при учителя Палемон.

Събудих се в общата спалня на послушниците, но всичко, което помнех, сега се намираше на различно място. Гола стена, там където преди имаше сводеста врата, квадратен прозорец и масивна преграда. Редицата от твърди, тесни нарове беше изчезнала и таванът сякаш се бе снишил.

Вече бях напълно буден. Мирисът на нацъфтели треви и дървета, който нахлуваше през пропуканата стена на некропола, се примесваше с остра воня на обор. Камбаните се обадиха отново. Звъняха от близката камбанария. Те призоваваха малцината, запазили вярата си, да дойдат и да се помолят за идването на Новото слънце. Но за това беше прекалено рано, Старото слънце бе едва свалило булото на Ърт, а освен звъна на камбаните, друг звук в замрялото селище не се долавяше.

Още предишната нощ Йонас беше открил, че стомните са пълни с вино. Отпих малко, за да изплакна уста. От тръпчивината ми стана по-добре. Все още имах нужда от вода, за да измия лицето и да намокря косата си. Преди да легна да спя, бях сгънал плаща си, със свещените нокти, скътани в него, за да го използвам вместо възглавница. Сега го разгънах и спомняйки си как веднъж Аджиа се опита да ми ги открадне, пуснах Ноктите в единия от високите си ботуши.

Йонас още спеше. От опит знаех, че когато спят, хората изглеждат по-млади. При него не беше така — той не просто изглеждаше стар, а древен. Имаше лице с правилен нос и високо чело, каквито често бях виждал по старите гравюри. Заринах тлеещите въглени в пепелта и излязох, без да го събуждам.

Докато се освежа с кофа вода от кладенеца на двора, улицата пред хана вече не беше тиха и спокойна, а оживяла от копита, които газеха в локвите от снощния дъжд, от откъслечни цвиления и потраквания на хлопки. Всяко животно бе по-високо от човешки бой, черно или доресто, с топчести, големи, полуслепи от гъстата грива очи. Бащата на Морвена, доколкото си спомням, беше пастир и това можеше да е неговото стадо. Изчаках, докато и последното, тежко пристъпящо животно отмина, и зърнах мъжете, които ги подкарваха. Бяха трима, отрудени, прашни мъже, размахали по-върлинести единствено от тях самите дебели остени с метални върхове. Сподиряха ги рунтави, зли кучета.