Джин Вульф: Ноктите на Помирителя

Някой донесе фенер и едно момче изтича до най-близката къща, за да вземе огън. Първи получиха запалени фенери въоръжените мъже. Демонстрирайки повече смелост, отколкото очаквах, кметът извади изпод робата си къса палка и влезе първи. Зрителите се скупчиха веднага щом въоръжените мъже пристъпиха вътре и тъй като ние с Йонас бяхме отпред, се оказахме натикани в къщата.

Въздухът беше застоял, много по-вонящ, отколкото предполагах. Навсякъде бяха разхвърляни изпочупени мебели. Изглежда, че Барнох бе заключил шкафовете и бюфетите, за да запази покъщнината си, но хората, дошли да го затворят, бяха изпочупили всичко. На маса, на която липсваше единият крак, видях останки от свещ. Восъкът се беше разлял, а фитилът бе прогорил дървото. Хората зад мен напираха, но за моя изненада тези, които бяха отпред, започнаха да отстъпват назад.

В задната част на къщата ставаше нещо. Чуха се тежки, забързани стъпки, вик, а после висок, нечовешки писък.

Дебел мъж, може би дребен местен собственик, излезе тичешком с фенер в едната ръка и месингова пръчка в другата.

— Дайте път! Всички да отстъпят! Ще го изнесат навън!

Не знаех какво да очаквам… Може би щях да видя злобно, свирепо същество с дълга коса. Това, което се появи срещу мен, беше призрак. Някога Барнох сигурно е бил снажен мъж, преди да го затворят, беше висок и сега, но прегърбен и ужасно слаб. Кожата му бе толкова бледа, че можеше да засвети като гнило дърво. На главата му нямаше нито един косъм. Беше плешив и безбрад. По-късно следобед научих от пазачите, че Барнох имал навика да си скубе косите. Най-страшни изглеждаха очите му — оцъклени като на слепец, тъмни като черния абсцес на устата му. Обърнах глава, за да не го гледам, когато проговори:

— Аз ще бъда свободен! Водалус ще дойде!

Сега повече от всякога исках да не съм попадал в затвора. Думите му ме върнаха към онези тягостни дни, докато чаках в килията на подземния затвор на нашата кула Матачин. Тогава аз също мечтаех да бъда спасен от Водалус, от бунт, който да помете животинската смрад и изродени типове и да възстанови високоразвитата и блестяща култура, която преди е съществувала на Ърт.

Но тогава не бях спасен от Водалус и неговите митични войски, а от застъпничеството на учителя Палемон и без съмнение от Дрот, Рош и още неколцина приятели, които са убедили братята, че ще е прекалено опасно и нечестно да ме убият, без да ме изправят пред съд.

Барнох нямаше да бъде спасен. Аз — този, който трябваше да съм негов другар, — сега щях да го измъчвам с нагорещено желязо, да го разпъвам и чупя костите му на колелото и накрая да отсека главата му.

Опитвах се да се убедя, че действията му са продиктувани единствено от ламтежа за злато, но точно в този миг някой от мъжете удари стената с месинговата си пръчка и металният звук ме накара да си спомня за звънтенето на монетата, която Водалус ми беше дал — звънтенето, когато я бях пуснал между камъните на разрушения мавзолей.

Понякога, когато цялото ни внимание е съсредоточено върху спомените, очите ни съвсем несъзнателно ще отделят от купа предмети детайл, който едва ли бихме забелязали дори и да го търсим. Така се случи и с мен. От цялата тази напираща вълна от хиляди лица пред вратата, аз видях само едно лице, леко повдигнато нагоре и осветено от слънцето — лицето на Аджиа.

Времето сякаш спря и всички около нас застинаха в жива картина. Леко повдигнатото лице на Аджиа и моите широко отворени очи обгръщаха тълпата от селяни с техните ярки дрехи и вързопи със стока. Тогава аз пристъпих, но тя изчезна. Щях да се затичам след нея, ако можех, ала трябваше да разблъскам поне стотина души, преди да стигна до мястото, където тя стоеше преди малко.

Аджиа наистина бе изчезнала, а тълпата от селяни продължи да се бута и бушува като разпенена вода при кила на лодка. Барнох беше поведен напред. Той изпищя, когато зърна слънцето. Стигнах до мястото, където беше стояла Аджиа, хванах един миньор за рамото и му изкрещях, но той изобщо не бе видял накъде е тръгнала младата жена. Последвах тези, които вървяха след затворника, докато се убедих, че тя не е сред тях. След това, нямайки какво повече да правя, започнах да бродя из панаира, да надничам зад бараки и сергии, да питам търговците на месо и жените на фермерите, които бяха дошли да продават своя дъхав хляб с кардамон.

Всичко, което пиша бавно, оплитайки нишка от яркочервено мастило в Двореца на Сюзерена, звучи спокойно и дори надлежно изредено. Ала нищо не може да е по-далеч от истината. Аз се задъхвах и потях, докато крещях въпроси, на които не дочаквах отговор. Като лице, видяно на сън, това на Аджиа се бе загнездило в съзнанието ми — широко, с издадени скули, с меко закръглена брадичка, с почерняла от слънцето кожа и издължени, присмехулно святкащи очи. Защо беше дошла, не можех дори да си представя. Само знаех, че е тук и погледът, който й хвърлих, бе достатъчен да събуди мъката у мен, спомняйки си нейния писък.