Кен Сколз - Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)

— А дотогава?

— Ще опитам да поспя. Ще ловя риба.

Хирам кимна и стана.

— Значи никак не те гризе любопитство?

Петронус не отговори. Продължи да гледа северозападното небе и дори не забеляза как приятелят му се отдалечи тихо.

Когато светлината си отиде, той влезе в къщата и опита да хапне малко супа. Стомахът му се съпротивляваше и той лежа с часове в леглото, докато пред затворените му очи се разиграваха картини от миналото. Помнеше тежестта на пръстена и на короната, лилавото расо и тъмносиния шал. Помнеше книгите, магиите и машините. Помнеше статуите и гробниците, катедралите и катакомбите.

Помнеше живот, който му се струваше по-простичък, защото в онези дни обичаше отговорите повече от въпросите.

След поредната нощ, в която се въртя във влажните от пот чаршафи, Петронус се надигна преди първите рибари, събра малко багаж и се измъкна в хладната утрин. Остави бележка на вратата за Хирам, в която обясняваше, че ще се върне, щом види с очите си какво е станало.

Когато слънцето се издигна, беше с шест левги по-близо до узнаването какво се е случило с града — някогашната му първа любов и най-красива мечта.

Неб не помнеше по-голямата част от последните два дни. През повечето време медитираше и се взираше в окъсаното копие на Уимската библия и нейния спътник — Сборник с исторически спомени. Бяха подарък от баща му.

Знаеше, че в каруцата има и други книги. А също и храна, дрехи и нови инструменти, опаковани в промазан плат. Но не можеше да се насили да ги докосне. Нямаше воля дори да помръдне.

Затова стоеше в сухата жега на деня и в щипещия студ на нощта, клатеше се и повтаряше думите пред очите си, редовете от евангелието, четиристишията на неговото ридание.

Някакво раздвижване в долината го откъсна от транса му. Ездачите се приближиха до ръба на опустошения град и изчезнаха сред кълбата дим, които витаеха като души на прокълнати. Неб легна по корем и пропълзя до ръба на хребета. Някаква птица изчурулика ниско зад него.

Не, не беше птица. Той се надигна на четири крака и се обърна бавно.

Нямаше вятър. Въпреки това усети полъха, когато привиденията се измъкнаха от гората и тръгнаха да го обграждат.

Неб скочи на крака и се затича.

Невидима ръка го сграбчи.

— Стой, момче! — Шепотът сякаш идваше от стая, пълна с бали памук.

Отблизо се виждаха коприненият ръкав, сплетената брада и широкото мъжко рамо. Неб продължи да се бори и се появиха още ръце, които го натиснаха към земята.

— Няма да те нараним — обади се гласът. — Ние сме съгледвачи от делтата. — Мъжът изчака да осмисли думите му. — От Уиндвир ли си?

Неб кимна.

— Ако те пусна, ще стоиш ли мирен? Цял ден обикаляме из пущинака и не искам да те гоня.

Неб кимна отново.

Съгледвачът го пусна и се дръпна. Неб се надигна бавно и огледа поляната. Наоколо клечаха поне половин дузина мъже, които едва се различаваха на сутрешната бледа светлина.

— Как се казваш?

Младежът отвори уста, но от нея излезе само брътвеж от евангелието. Смесени и накъсани изречения, в които нямаше никакъв смисъл. Той затвори очи и поклати глава.

— Дайте птицата — нареди командирът на съгледвачите. В прозрачните ръце се появи малка птичка. Капитанът издърпа парче конец от шала си и го върза към крачето й. След това я подхвърли във въздуха.

Изчакаха един час, преди птицата да се върне. Когато я прибраха обратно в клетката й, капитанът вдигна Неб на крака.

— Трябва да ти съобщя, че ще бъдеш гост на лорд Сетберт, надзорник на ентролузианските градове-държави в делтата на трите реки. Приготвил е покои в лагера си. С нетърпение очаква пристигането ти и иска да знае всички подробности за падането на Уиндвир.

Когато го подкараха към гората, Неб се дръпна и посочи каруцата.

— Нашите хора ще я приберат — каза командирът на съгледвачите. — Надзорникът няма търпение да се срещнете.

Неб искаше да запротестира, но не го направи. Нещо му подсказваше, че няма как да се опълчи срещу заповедите на тези мъже.

Затова ги последва мълчаливо. Не използваха пътеки, не оставяха следи и почти не шумяха, но знаеше, че са около него. Ако се отклонеше, го сръчкваха обратно в нужната посока. Вървяха два часа, преди да стигнат до скрития лагер. Нисък, дебел мъж в ярки дрехи седеше до висока червенокоса жена със странно изражение.

Дебелакът се усмихна широко и разпери ръце. Неб реши, че прилича на любящия баща от историята за принца беглец, който посреща нетърпеливо отдавна изгубения си син.