Кен Сколз - Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)

— Гледай само.

Около тях се разнесоха шепот и сподавени въздишки, които прераснаха в бръмчене. Вдигнатите ръце сочеха на север. Джин Ли Там се огледа и зърна бледите лица на генералите, капитаните и лейтенантите. Знаеше, че чак до края на колоната, навсякъде по лицата на войниците и съгледвачите бе изписан същият страх и страхопочитание. Тя се обърна към ужасния облак, който продължаваше да расте. Вероятно подобно страхопочитание бе изписано по лицата на всички, които го виждаха в протежение на множество мили. Вероятно всички знаеха, какво означава.

— Гледайте — произнесе тихо Сетберт. — Краят на андрофрансинската тирания. Уиндвир падна. — Той се изхили. — Кажи го на баща си.

Когато хиленето му премина в гръмък смях, Джин Ли Там долови за пръв път лудостта у него.

Неб се изправи в каруцата и погледна Уиндвир, който се ширеше напред. Трябваха им пет часа да изкачат ниските хълмове, които обграждаха града, и сега, когато виждаше всичко, искаше някак да запечата картината в съзнанието си. Излизаше от града за пръв път и нямаше да го има няколко месеца.

Баща му, брат Хебда, също се надигна и се протегна към сутрешното слънце.

— Нали носиш акредитивните писма на епископа? — попита брат Хебда.

Неб не му обърна внимание. Масивният град бе изпълнил взора му — катедралите, кулите, работилниците и къщите, притиснати към стените. Знамената на родството се вееха над тях заедно с тъмносиньото на андрофрансинския орден и дори от това разстояние виждаше забързаните, облечени в раса фигури.

Баща му проговори отново и Неб се сепна.

— Брат Хебда?

— Попитах за акредитивните писма. Ти ги разглеждаше сутринта, преди да тръгнем, и ти казах да ги върнеш в папката им.

Неб опита да си спомни. Беше ги видял на бюрото на баща си и бе попитал дали може да ги разгледа. Беше ги прочел, възхищавайки се на почерка. Но не помнеше дали ги е прибрал обратно.

— Май да.

Двамата отидоха в дъното на каруцата и преровиха всяка торба, пакет и кесия. Когато не ги намериха, баща му въздъхна.

— Ще трябва да се върна за тях.

Неб сведе поглед.

— Ще дойда с вас, брат Хебда.

Баща му поклати глава.

— Не. Чакай ме тук.

Неб усети как се изчервява и в гърлото му заседна буца. Едрият книжовник посегна и стисна рамото му.

— Не се притеснявай. Трябваше сам да се уверя. — Той се намръщи, търсейки точните думи. — Просто… не съм свикнал наоколо да има още някой.

Неб кимна.

— Какво да правя, докато ви няма?

Брат Хебда се усмихна.

— Чети. Медитирай. Пази каруцата. Аз ще се върна скоро.

Неб нарисува лабиринта на Уим в прахоляка и опита да се концентрира в медитацията. Но всичко отвличаше вниманието му. Крясъците на птиците, вятърът, пръхтенето на коня. И миризмата на зеленина, прахоляк и конска пот. И собствената му пот, която бе засъхнала след пет продължителни часа на сянка.

Чакаше от години. Всяка година кандидатстваше за стипендия и едва сега, само една година преди да стане пълнолетен и да може сам да определя съдбата си без благословията на франсинското сиропиталище, му бяха позволили да учи с баща си. Андрофрансините не можеха да спазват обета си за целомъдрие, ако трябваше да се грижат за деца, така че сиропиталището прибираше всички. Никой не знаеше коя е майка му, а малцина познаваха бащите си.

Бащата на Неб се появяваше поне два пъти годишно и му пращаше подаръци и книги, от далечни места, докато разкопаваше Изпепелената пустош и изучаваше времената отпреди Епохата на смеещата се лудост. Веднъж, преди години, бе казал на момчето, че някой ден ще го вземе, за да може да види какво точно значи любовта на П’Андро Уим. Толкова силна любов, че можеше да накара човек да зареже едничкия си син.

Неб най-сетне бе получил стипендията си.

И още в началото на пътешествието им към пустошта бе разочаровал мъжа, когото желаеше да впечатли най-силно.

Изминаха пет часа и въпреки че нямаше как да го различи от такова разстояние, Неб се изправяше често и гледаше към портата до речните кейове.

Тъкмо седна след последното проверяване, когато космите по ръцете му настръхнаха. Светът стана напълно тих, с изключение на един тих глас в далечината. Неб скочи на крака. Чу се тежко бръмчене и усети гъдел по кожата от внезапния вятър, който сякаш изкривяваше небето. Бръмченето премина в писък и очите му се опулиха, изпълвайки се едновременно със светлина и мрак. Той остана зашеметен, прав, с разперени ръце и зяпнала уста.