Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Тогава да вървим — каза тя и оправи лентата в косите си. — Изгубихме много време.

— Ооох… — простена момичето, след като пристъпи.

— Какво има?

— Нещо стана… с крака ми.

— Почакай, Браен! Хайде, сополанке, ще те взема на рамене.

Беше топла и миришеше на мокро врабче.

— Как се казваш, принцесо? Забравих.

— Цири.

— А къде са владенията ти, ако мога да попитам?

— Няма да ти кажа — промърмори тя. — Няма да ти кажа — и туйто!

— Ще го преживея. Не се върти и не ми кихай в ухото. Какво правиш в Брокилон? Изгуби ли се? Заблуди ли се?

— Как не! Никога не се губя.

— Не се върти. От Кистрин ли избяга? От замъка Настрог? Преди сватбата или след нея?

— Откъде знаеш? — Тя кихна отново.

— Много съм умен. Защо избяга точно в Брокилон? Нямаше ли някое по-безопасно място?

— Глупавият кон ме понесе насам.

— Лъжеш, принцесо. При твоята фигура можеш да се качиш най-много на котка. И то кротичка.

— Яздеше Марек. Оръженосецът на рицаря Воймир. Но в гората конят падна и си счупи крака. И се изгубихме.

— Нали каза, че никога не се губиш?

— Той се изгуби, не аз. Имаше мъгла. И се изгубихме.

„Изгубили са се — помисли си Гералт. — Горкият оръженосец на рицаря Воймир, който е имал лошия късмет да се натъкне на Браен и спътниците й. Сополанко, който сигурно още не знае какво е това жена, помага на една зеленоока сополанка да избяга, защото се е наслушал на рицарски разкази за девици, принудени да се омъжат. Помага й да избяга, за да падне повален от нащърбената стрела на дриада, която вероятно не знае какво е това мъж. Но вече умее да убива.“

— Попитах дали избяга от замъка Настрог преди сватбата, или след нея.

— Избягах и това е, какво ти влиза в работата другото? — сопна му се Цири. — Баба каза, че трябва да дойда тук и да се запозная с този Кистрин. Само да се запозная. А баща му, онзи дебел крал…

— Ервил.

— … Веднага: сватба, та сватба. А аз не го искам. Този Кистрин. Баба каза…

— Значи този принц Кистрин ти е противен?

— Не го искам! — съобщи гордо Цири, подсмръквайки. — Той е дебел, глупав и има лош дъх. Преди да дойда тук, ми показаха портрет. И на портрета не беше дебел. Не искам такъв мъж. И изобщо — не искам никакъв мъж.

— Цири — рече неуверено вещерът, — Кистрин още е дете, както и ти. След няколко години той може да се превърне в интересен юноша.

— Тогава да ми изпратят друг портрет след няколко години — изсумтя тя. — И на него също. Защото той каза, че на портрета, който му показали, аз съм била много по-красива. И си призна, че е влюбен в Алвина, дамата на кралския двор, и иска да бъде неин рицар. Виждаш ли? Той не ме иска и аз не го искам. Тогава защо да се женим?

— Цири — промърмори вещерът, — той е принц, а ти — принцеса. Принцовете и принцесите се женят така, а не по друг начин. Такъв е обичаят.

— Говориш като тях. Мислиш ли, че само защото съм малка, е лесно да ме излъжеш?

— Не те лъжа.

— Лъжеш.

Гералт млъкна. Браен, която крачеше пред тях, внезапно се огледа, вероятно учудена от тишината. Сви рамене и продължи нататък.

— Къде отиваме? — попита навъсено Цири. — Искам да знам!

Гералт мълчеше.

— Отговаряй, когато те питат! — повтори тя страховито, потвърждавайки заповедта с шумно подсмръкване. — Ти знаеш ли кой… кой седи върху теб?

Той не реагира.

— Отговаряй, или ще те ухапя по ухото! — извика тя.

На вещера всичко това му омръзна. Той свали момичето от раменете си и го остави на земята.

— Слушай, сополанке — каза той рязко и разкопча катарамата на колана си. — Сега ще те сложа на коляното си, ще ти сваля гащичките и ще те напляскам с колана. Нищо не може да ме спре, защото тук не е кралският двор, а аз не съм ти нито придворен, нито слуга. Веднага ще съжалиш, че не си останала в Настрог. Ще разбереш, че е по-добре да си принцеса, отколкото изгубила се в гората сополанка. Защото принцесата, разбира се, може да се държи лошо. И никой не смее да я напляска с колана, освен принца — лично.

Цири се намръщи и няколко пъти подсмръкна. Браен, облегнала се на едно дърво, ги гледаше равнодушно.

— Е, какво? — попита вещерът, увивайки колана около ръката си. — Ще се държиш ли прилично и достойно? Ако не, да пристъпим към напляскването на Нейно Височество. Е?

Момичето захлипа, засмърка и побърза да кимне няколко пъти.

— Ще се държиш ли прилично, принцесо?

— Да — промърмори тя.

— Скоро ще се стъмни — обади се дриадата. — Да вървим, Гвинблейд.

Дърветата оредяха. Вървяха през песъчливи млади гори, покрай пиренови храсти и потънали в мъгла поляни, на които пасяха стада елени. Ставаше все по-студено.