Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Thaess aep! — зеленокосата опъна тетивата и насочи стрелата право към лицето на Фрейксенет.

— Ще го оставите да умре? — попита Гералт, без да повишава тон. — Ще допуснете просто да се задави бавно с кръвта си? Тогава по-добре го довършете.

— Млъкни! — излая дриадата, преминавайки на всеобщия език, но отпусна тетивата и наведе лъка. Погледна въпросително червенокосата. Тя кимна към ямата. Зеленокосата побягна натам, бързо и безшумно.

— Искам да се видя с госпожа Еитне — повтори Гералт. — Имам послание…

— Тя ще те съпроводи до Дуен Канел — червенокосата посочи меднокосата. — Тръгвай…

— Фрей… А ранения?

Дриадата го погледна, присви очи и продължи да си играе със стрелата, легнала върху тетивата.

— Не се тревожи. Тръгвай. Тя ще те съпроводи.

— Но…

— Va’en vort! — отсече тя и стисна устни.

Вещерът сви рамене и се обърна към меднокосата. Тя изглеждаше най-млада от трите, но можеше и да бърка. Очите й бяха сини.

— Е, да тръгваме.

— Да — каза тихо меднокосата и след кратко колебание му подаде меча. — Да вървим.

— Как се казваш? — попита той.

— Млъквай.

Тя вървеше през храсталака много бързо, без да се оглежда. На Гералт му се наложи да положи доста усилия, за да я следва. Той знаеше, че дриадата прави това умишлено, че иска вървящият след нея човек да се заплете в гъстите храсти, да се строполи със стон на земята, безсилен, неспособен да продължи напред. Разбира се, тя не знаеше, че си има работа с вещер, а не с човек. Беше прекалено млада, за да знае какво е това вещер.

Девойката — Гералт вече виждаше, че не е чистокръвна дриада — спря рязко и се обърна. От начина, по който гърдите й се повдигаха под пъстрата дреха, личеше, че диша учестено и едва се сдържа да не започне да си поема дъх през устата.

— Да намалим темпото? — предложи той и се усмихна.

— Yea — погледна го тя с неприязън. — Aeen esseath Sidth?

— Не, не съм елф. Как се казваш?

— Браен — отвърна тя и тръгна отново, но вече по-бавно, без да се опитва да му избяга. Вървяха близо един до друг и той надушваше миризмата на потта й — обикновена пот на млада девойка. Потта на дриадите съдържаше аромата на разтрити в ръка листа на вербена.

— А как те наричаха преди?

Тя го погледна, устните й неочаквано се изкривиха и той си помисли, че или ще извика, или ще му нареди да млъкне. Но тя не направи нито едното, нито другото, а след кратка пауза отвърна:

— Не помня.

Гералт не й повярва.

Можеха да й се дадат най-много шестнайсет години и едва ли беше прекарала в Брокилон повече от шест-седем от тях. Ако беше попаднала тук по-рано, като малко дете или още като бебе, вече щеше да е невъзможно да се разпознае човекът в нея. Случваше се дриади да имат сини очи или естествено светли коси. Децата на дриади, заченати в законен брак с елфи или хора, приемаха свойствата на организма си изключеше знак на вещера да притихне и изчакваше напрегнато шумоленето в храстите да се отдалечи.

Колкото и бързо да вървяха, все пак се наложи да спрат да пренощуват. Браен избра подходящо място — на хълмче, където температурната разлика донасяше пориви топъл въздух. Спаха върху изсъхнала папрат, по обичая на дриадите — много близо един до друг. Посред нощ Браен го прегърна и го притисна здраво към себе си. И нищо повече. Той също я прегърна. И нищо повече. Тя беше дриада. Важна беше само топлината.

На разсъмване, още по тъмно, продължиха нататък.

Пресичаха ивици с гористи хълмове, преминаваха през низини, изпълнени с мъгла, вървяха през просторни тревисти поля, през ветроломи.

Най-накрая Браен се спря за последен път и се огледа. Изглеждаше, сякаш е изгубила пътя, но Гералт знаеше, че това е невъзможно. Обаче се възползва от ситуацията и приседна на едно повалено дърво.

И в този момент чу вик. Тънък. Висок. Отчаян.

Браен моментално падна на колене и измъкна от колчана две стрели едновременно. Стисна едната със зъби, сложи другата на лъка и опъна тетивата, целейки се напосоки през храстите, към гласа.

— Не стреляй! — извика вещерът, прескочи дънера и се промуши през храсталака.

На малка поляна под каменист склон, притиснало гръб към изсъхнал габър, стоеше момиченце със сиво кафтанче. Пред него, само на някакви си пет крачки, нещо се движеше, разбутвайки бавно тревата. Това нещо беше тъмнокафяво и дълго около два сажена. В първия момент Гералт помисли, че е змия. Но видя жълтите, подвижни, подобни на куки крайници и плоските сегменти на издълженото туловище и разбра, че не е змия. А нещо много по-лошо.