Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Лежи спокойно, по дяволите! Сега ще измисля нещо и ще те измъкна.

Фрейксенет се закашля тежко и отново се изплю; гъстата лепкава нишка кръв увисна на брадата му. Вещерът изруга, измъкна се от ямата и се огледа. Трябваха му две малки дръвчета. Тръгна бързо към края на поляната, където беше видял няколко елхи.

Свистене и удар.

Гералт застина на място. Стрелата, забила се в стеблото на нивото на главата му, беше украсена с ястребови пера. Вещерът погледна накъде сочи и определи откъде е изстреляна. На петдесетина метра имаше още една яма от изтръгнато от земята дърво — по плетеницата на корените му все още имаше огромно количество песъчлива почва. Там, на границата на сенките, се чернееше трънак, преплетен със светлите ивици на брезови стебла. Не се виждаше никой, но Гералт знаеше, че няма и да види.

— Ceadmil! Va an Eithne meath e Duen Canell! Essea Gwynbleidd!

Този път чу тихото опъване на тетивата и видя стрелата, защото я пуснаха така, че да я види. Право нагоре. Вещерът наблюдаваше как тя се издига, как променя посоката на полета си и пада по крива. Не помръдна. Стрелата се заби почти вертикално в мъха на две крачки от него. Почти едновременно с нея се заби и втора, под същия ъгъл. Той се страхуваше, че може и да не види следващата.

— Meath Eithne! — извика той отново. — Essea Gwynbleidd!

— Glaeddyv vort! — Глас като повей на вятъра. Глас, а не стрела. Гералт още беше жив. Бавно откопча катарамата на колана си, измъкна меча си и го хвърли надалече от себе си. Една дриада се появи безшумно иззад една обхваната от хвойнови храсти ела на десетина крачки от него. Макар дриадата да изглеждаше малка и много слаба, стеблото на елата беше още по-тънко. Вещерът изобщо не можеше да разбере как не я е забелязал. Може би заради маскировъчните й дрехи — неразвалящата стройната й фигура комбинация от странно зашити едно за друго парчета плат в различни оттенъци на зеленото и кафявото, покрити с листа и парчета кора. Косите й, прихванати на челото с черна лента, имаха маслиненозелен цвят, а по лицето й имаше ивици боя, нанесени с орехова кора.

Разбира се, тетивата на лъка беше опъната и дриадата се целеше в него.

— Eithne… — започна той.

— Thaess aep!

Той замълча послушно. Стоеше неподвижно, като държеше ръцете си далече от тялото. Дриадата не отпусна лъка.

— Dunca! — извика тя. — Braenn! Caemm vort!

Дриадата, която беше стреляла първа, изскочи от трънака й претича през стеблото на поваленото дърво, като ловко прескочи изтръгнатите корени. Макар по пътя й да имаше множество сухи клонки, Гералт не чу нито една от тях да изпука под краката й. Долови тих звук зад себе си, нещо като шумолене на листа на вятъра, и разбра, че зад гърба му стои трета дриада.

Именно тя се наведе бързо и вдигна меча му. Косите й бяха с цвят на мед, завързани на опашка. На гърба й се поклащаше пълен със стрели колчан.

Тази, която се бе крила най-далече, в ямата от изтръгнатото дърво, тръгна бързо към него. Дрехата й не се отличаваше с нищо от облеклото на приятелките й. Върху меките й червеникавокафяви коси лежеше венец от детелини и гарига. Тя държеше лък — неопънат, но със стрела на тетивата.

— Ten thesse in maeth aep Eithne llev? — попита тя. Гласът й беше мелодичен, а очите — черни и огромни. — Ess’ Gwynbleidd?

— Ae… aessea… — започна той, но брокилонският диалект, така напевен в устата на дриадите, засядаше в гърлото му и дразнеше устните. — Не говорите ли на всеобщ език? Не знам много добре…

— Ań’ vaill. Vort Ilinge — прекъсна го тя.

— Аз съм Gwynbleidd, Белия вълк. Госпожа Еитне ме познава. Идвам при нея с послание. Вече съм бил в Брокилон. В Дуен Канел.

— Gwynbleidd — червенокосата присви очи. — Vatt’ghern?

— Да — потвърди той. — Вещер.

Зеленокосата изсумтя гневно, но наведе лъка. Червенокосата го гледаше с широко отворени очи, а лицето й, намазано със зеленикави ивици, беше напълно неподвижно, мъртво като лице на статуя. Тази неподвижност не позволяваше да бъде определена нито като красива, нито като уродлива, вместо това се натрапваше впечатлението за безразличие и бездушие, ако не и за жестокост. Гералт се укори мислено за тази оценка, основана на неуместно придаване на човешки качества на дриадата. Длъжен беше да съобрази, че тя просто е най-старата от трите. Въпреки младоликата външност, тя беше значително по-стара от останалите.

Стояха безмълвно. Гералт чуваше как Фрейксенет стене, охка и кашля. Червенокосата със сигурност също го чуваше, но лицето й дори не трепна. Вещерът отпусна ръце върху бедрата си.

— Там, в ямата — каза той спокойно — лежи ранен. Ако не му се окаже помощ, ще умре.