Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Благородни господине… — обади се Цири след много дълго мълчание.

— Казвам се Гералт. Какво има?

— Страшно съм гладна.

— Сега ще спрем. Скоро ще се стъмни.

— Няма да издържа — захлипа тя. — Не съм яла от…

— Не мрънкай. — Той бръкна в торбата си, извади парче сланина, малко сирене и две ябълки. — Вземи.

— Какво е това, жълтото?

— Сланина.

— Няма да го ям — промърмори тя.

— Чудесно — изрече той и пъхна сланината в устата си. — Ще изядеш сиренето. И ябълката. Едната.

— Защо едната?

— Не се върти. Добре, ще изядеш и двете.

— Гералт?

— Ммм?

— Благодаря.

— Няма за какво. Да ти е сладко.

— Аз не… Не за това. И за това също, но… ти ме спаси от тази стоножка… Бррр… За малко да умра от страх…

— За малко да умреш — потвърди той сериозно. И си помисли: „За малко да умреш по изключително болезнен и отвратителен начин“. — И трябва да благодариш на Браен.

— Коя е тя?

— Дриадата.

— Дивожена?

— Да.

— Тя ни… Те похищават деца! Тя ни е похитила! Ааа, ти не си дете. А защо говори толкова странно?

— Говори, както говори, това не е важно. Важно е как стреля. Не забравяй да й благодариш, когато спрем.

— Няма да забравя — изсмърка тя.

— Не се върти, принцесо, бъдеща принцесо на Верден.

— Няма да съм никаква принцеса — промърмори тя.

— Добре, добре. Няма да си принцеса. Ще станеш лалугер и ще живееш в дупка.

— Не е вярно! Ти нищо не знаеш!

— Не ми пищи в ухото! И не забравяй за колана!

— Няма да съм принцеса. Ще бъда…

— Е? Каква?

— Това е тайна.

— А, така значи. Тайна. Чудесно. — Той вдигна глава. — Какво стана, Браен?

Дриадата се спря и сви рамене, поглеждайки към небето.

— Уморих се — каза тя меко. — А сигурно и ти си се уморил да я носиш, Гвинблейд. Ще спрем тук. След малко ще се стъмни.

— Цири?

— Ммм? — Тя подсмръкна, клонките, върху които лежеше, изшумоляха.

— Не ти ли е студено?

— Не — въздъхна тя. — Днес е топло. Виж, вчера… Вчера ужасно измръзнах, ох.

— Чудна работа — отбеляза Браен, докато разхлабваше ремъците на дългите си меки ботуши. — Толкова малка, а навлязла толкова навътре в гората. И през часовите е преминала, и през горите, и през гъсталака. Силна, здрава и смела. Направо е подходяща… Подходяща е за нас.

Гералт погледна бързо дриадата, блестящите й в полумрака очи. Браен облегна гръб на едно дърво, свали превръзката си и разпусна косите си с тръсване на главата.

— Тя е влязла в Брокилон — каза дриадата тихо, изпреварвайки коментара на Гералт. — Тя е наша, Гвинблейд. Отиваме в Дуен Канел.

— Госпожа Еитне ще реши — усмихна се кисело вещерът, като същевременно осъзнаваше, че Браен е права.

„Колко жалко — помисли си той, като гледаше въртящото се върху зелената постеля момиченце. — Такова смело дете. Къде ли съм я виждал? Не е важно. Но е жалко. Светът е толкова огромен и толкова прекрасен. А нейният свят ще бъде само Брокилон, до края на дните й. И тези дни може би няма да са много. Може би само докато падне в папратите под свистенето на стрелите и виковете, и загине в безсмислена война за гората, биейки се на страната на обречените да загубят. Обречени. Рано или късно.“

— Цири?

— Ъхъ?

— Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители — подсмръкна тя. — Те са потънали в морето, когато съм била малка.

„Да — помисли си той, — това обяснява много неща. Принцеса, дете на покойна княжеска двойка. Кой знае дали не е трета дъщеря след четирима синове. Титла, на практика значеща по-малко, отколкото титлата на камериера или коняря. Мотаещо се в кралския двор пепелявокосо и зеленооко нещо, което трябва колкото се може по-бързо да бъде разкарано, да бъде омъжено. Колкото се може по-бързо, докато не е съзряло и не се е превърнало в малка жена, заплашваща да стане причина за скандал, неравностоен брак или кръвосмешение, което не е толкова трудно в един кралски двор.“

Вещерът не беше учуден от бягството й. Неведнъж се беше сблъсквал с принцеси и дори с кралици, влачещи се с трупи пътуващи артисти и доволни, че са успели да се измъкнат от грохналите, но все още жадуващи да се сдобият с потомство крале. Беше срещал принцове, предпочитащи несигурната съдба на наемници пред намерената от бащите им куца или сипаничава принцеса, чиято съмнителна или прекалено дълго съхранила се девственост трябваше да се превърне в цена на съюза и сродяването между династиите.

Той легна до момиченцето и го зави с кафтана му.

— Спи. Спи, малко сираче.