Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Как пък не! — изсумтя тя. — Аз съм принцеса, а не сираче. Имам си баба. Баба ми е кралица, разбра ли? Като й кажа, че си искал да ме напляскаш с колана, ще заповяда да ти отсекат главата. Ще видиш тогава!

— Ужасно! Цири, смили се!

— Как пък не!

— Но ти нали си добро момиче. Когато ти отсичат главата, боли ужасно. Нали няма да кажеш нищо на баба си?

— Ще кажа!

— Цири!

— Ще кажа, ще кажа, ще кажа! Уплаши се, а?

— Много. Знаеш ли, Цири, когато на човек му отсекат главата, може да умре от това.

— Подиграваш ли ми се?

— Че как бих посмял?

— Веднага престани да ми се подиграваш! С баба ми шега не бива, щом тропне с крак, най-смелите воини и рицари веднага падат на колене пред нея, виждала съм. А ако някой е непослушен — прас, и остава без глава.

— Страшна работа. Цири?

— Ъхъ?

— Може пък на теб да ти отсекат главата.

— На мен?

— Разбира се. Та нали твоята баба, кралицата, се е договорила да се омъжиш за Кистрин и те е пратила във Верден, в Настрог. Била си непослушна. Веднага, щом се върнеш… Прас! И оставаш без глава.

Момичето замълча, дори престана да се върти. Гералт я чуваше как мляска и подсмърча, докато хапеше горната си устна.

— Не е вярно — рече тя накрая. — Баба няма да позволи да ми отсекат главата, защото… Защото ми е баба, нали така? Е, най-много да ме плесне…

— Аха — засмя се Гералт. — С баба ти шега не бива, а? Пръчката вече е влизала в действие?

Цири изсумтя гневно.

— Знаеш ли какво? — предложи той. — Може пък да кажем на баба ти, че вече съм те напляскал, а не може два пъти за едно и също нещо. Договорихме ли се?

— Мислиш се за много умен, така ли? — Цири се надигна на лакът и клонките изшумоляха. — Ако баба научи, че си ме набил, със сигурност ще ти отсекат главата!

— Значи все пак ти е жал за главата ми?

Момичето замълча и отново подсмръкна.

— Гералт…

— Какво, Цири?

— Баба знае, че трябва да се върна. Не мога да съм никаква принцеса или жена на този глупав Кистрин. Трябва да се върна и това е.

„Трябва — помисли си той. — Уви, това не зависи нито от теб, нито от баба ти. А само от настроението на старата Еитне. И от моята способност да убеждавам.“

— Баба знае това — продължи Цири. — Защото аз… Гералт, закълни се, че няма да кажеш на никого. Това е страшна тайна. Ужасна, казвам ти. Закълни се.

— Заклевам се.

— Тогава ще ти кажа. Баба ми е магьосница, знаеш ли? И татко също е бил омагьосан. Всичко това ми го разказа една от бавачките, а когато баба разбра, стана страшен скандал. Защото аз имам предопределение, разбираш ли?

— Какво предопределение?

— Не знам — отговори Цири възбудено. — Но имам предопределение. Така каза бавачката. А баба рече, че няма да позволи, че по-скоро този прок… проклет замък ще се срути. Разбра ли? А бавачката отговори, че не може да се направи нищо против предопределението, нищо не може да помогне. Ха! А после бавачката плака, а баба крещя. Виждаш ли? Имам предопределение. И няма да съм жена на глупавия Кистрин. Гералт?

— Спи. — Той се прозина така, че челюстта му изпращя. — Спи, Цири.

— Разкажи ми приказка.

— Какво?

— Разкажи ми приказка — изфуча тя. — Как ще заспя без приказка? Хайде!

— Не знам никакви приказки, по дяволите. Спи.

— Не лъжи. Знаеш. Когато си бил малък, не са ли ти разказвали приказки? Защо се смееш?

— Просто си спомних нещо.

— Аха. Ето, виждаш ли? Хайде, разкажи.

— Какво?

— Приказка.

Той се засмя отново, сложи ръце под тила си и се загледа в звездите, които блещукаха иззад клоните над главите им.

— Имало едно време… един котарак — започна той. — Такъв, обикновен, на ивици, ловец на мишки. И веднъж този котарак тръгнал сам-самичък на далечно пътешествие в най-страшната и тъмна гора. Вървял… Вървял… Вървял…

— Не си мисли — каза Цири, притискайки се до него, — че ще заспя, преди да стигне дотам.

— Тихо, сополанке. Да… Вървял, вървял и накрая срещнал лисица. Червеникава лисица.

Браен въздъхна и легна до вещера, от другата му страна, като също се притисна леко към него.

— Е? — подсмръкна Цири. — Разказвай какво станало по-нататък.

— Погледнала лисицата котарака. Попитала: Кой си ти? Котаракът отвърнал: Котарак. Ха, казала лисицата, и не те ли е страх да бродиш сам из гората, котарако? А ако изведнъж кралят тръгне на лов, тогава какво? С кучета, с ловци, на коне? Казвам ти, котарако, обяснява му лисицата, ловът е страшна беда за такива като теб и мен. Ти имаш кожа, аз също, ловците никога не пропускат такива като нас, защото си имат жени и любовници, на които им мръзнат ръцете и шиите, и ето че правят от нас шалове и маншони за тези жени.