Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Белетейн! Майската нощ!

Наоколо цареше оживление, чуваха се писъци, нервен смях, някакъв момък носеше към края на кръга от светлина девойка, която се преструваше, че се съпротивлява. Хороводът се виеше с диви крясъци между огньовете. Някой се спъна и падна, разкъса веригата от ръце и раздели хората на малки групички.

Девойката, гледайки Гералт изпод украсяващите челото й листа, се притисна в него и го прегърна, дишайки тежко. Той я хвана грубо — по-грубо, отколкото беше възнамерявал. Ръцете му, притиснати към гърба й, усетиха горещата влага на тялото й, проникваща през тънкия лен. Тя вдигна глава. Очите й бяха затворени, зъбите й блестяха зад леко повдигнатата горна устна. Миришеше на пот и акорус, на дим и похот.

„Защо не?“ — помисли си той, като продължаваше да притиска гърба й, наслаждавайки се на влажната, пареща топлина. Девойката не беше негов тип — прекалено дребна, твърде закръглена, — чувстваше под дланта си мястото, където прекалено стегнатият корсаж се бе впил в плътта й, разделяйки гърба й на две рязко разграничени половини, каквито не би трябвало да има. „Защо не — запита се отново, — нали в такава нощ… Това няма значение.“

Белетейн… Огньове до хоризонта. Белетейн, Майската нощ.

Най-близкият огън с трясък погълна хвърления към него наръч сухи клони, лумна и заля всичко наоколо със златиста светлина. Девойката вдигна глава, отвори очи и го погледна в лицето. Той чу как тя шумно си пое въздух, усети как се напряга, как рязко опира ръце в гърдите му. Веднага я пусна. Тя се олюля и леко се отдръпна от него, но бедрата й си останаха прилепени до неговите. После наведе глава, свали ръцете си и отстъпи, извърнала поглед.

Няколко мига не помръдваха, но ето че върналият се хоровод отново връхлетя върху тях, подхвана ги и ги завъртя. Девойката бързо се извърна и избяга, опитвайки се непохватно да се присъедини към танцуващите. Погледна към него. Само веднъж.

Белетейн…

„Какво правя тук?“

В мрака заискри звезда, примигна и привлече погледа му. Медальонът на шията на вещера потрепна. Гералт неволно разшири зеници и с усилие проби мрака с поглед.

Жената не беше селянка. Селянките не носят черни кадифени наметала. Селянките, които мъжете носеха или дърпаха към храстите, които викаха, кикотеха се, дърпаха се и се съпротивляваха като пъстърви, когато ги вадят от водата. И нито една от тях не водеше в мрака високи светлокоси младежи с развяващи се ризи.

Селянките не носят на шията си невен и отрупани с диаманти обсидианови звезди.

— Йенефер.

Неочаквано разширили се виолетови очи, горящи върху бледо триъгълно лице.

— Гералт…

Тя пусна дланта на светлокосия херувим с блестящи от пот гърди като медни плочи. Младежът се олюля, падна на колене, тръсна глава и се огледа, примигвайки. Стана бавно, хвърли им объркан поглед и после тръгна с несигурна крачка към огньовете. Магьосницата дори не погледна подире му. Гледаше към вещера, а ръката й силно стискаше ръба на наметалото.

— Радвам се, че се срещаме отново — каза той с лекота. И веднага усети как спада появилото се между тях напрежение.

— И аз — усмихна се тя. Стори му се, че в тази усмивка има нещо измъчено, но не беше сигурен. — Много приятна изненада, не отричам. Какво правиш тук, Гералт? Ах… Извинявай за нетактичността. Естествено, същото, което и аз. Та това е Белетейн. Просто ти ме хвана, така да се каже, на местопрестъплението.

— Попречих ти.

— Ще го преживея — засмя се тя. — Нощта не е свършила. Ако поискам, ще привлека друг.

— Жалко, че аз не умея така — каза той, като с усилие се правеше на равнодушен. — Току-що една видя на светлината очите ми и избяга.

— На зазоряване — каза Йенефер и се усмихна още по-изкуствено, — когато съвсем се разлудуват, това ще им стане безразлично. Все ще намериш някоя, ще видиш…

— Йен… — думите заседнаха в гърлото му. Гледаха се дълго, много дълго, а червеният отблясък на огньовете играеше върху лицата им. Йенефер изведнъж въздъхна и прикри очи с ресниците си.

— Не, Гералт. Не бива да започваме…

— Това е Белетейн — прекъсна я той. — Забрави ли?

Тя се приближи бавно, сложи длани на раменете му и докосна с чело гърдите му. Той галеше враните й коси с виещи се като змии къдрици.

— Повярвай ми — прошепна тя и вдигна глава. — Не бих се поколебала дори за миг, ако ставаше въпрос само за… Но няма смисъл. Всичко ще започне отново и ще свърши както преди. Няма смисъл да…

— Нима всичко трябва да има смисъл? Това е Белетейн.