Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Струва ми се, че още не ти е ясно къде точно си попаднал, приятелю — рече спокойно непознатият и посочи чудовищното гробище под моста. — Казваш, че няма да оставиш каруцата? Разбери, че когато се стъмни, няма да те спаси дори съкровището на крал Дезмод, да не говорим за смотаната ти каруца. По дяволите, откъде ти хрумна да съкратиш пътя през този пущинак? Не знаеше ли какво става тук още от времето на войната?

Юрга поклати глава в знак на отрицание.

— Не си знаел — кимна непознатият. — Но поне не видя ли това, което лежи на дъното? Трудно е да не се забележи. Това са тези, които също като теб са решили да скъсят пътя. А ти казваш, че няма да изоставиш каруцата. Между другото, какво караш в нея?

Юрга не отговори, гледаше непознатия изпод вежди и се опитваше да реши коя версия е по-добра: кълчища или стари парцали.

Ездачът, изглежда, не се интересуваше особено от отговора. Той успокои кобилата си, която тръскаше глава и гризеше юздата.

— Господине… — промърмори търговецът най-накрая. — Помогнете ми. Спасете ме. Ще го запомня до края на живота си… Не ме изоставяйте… Ще ви дам каквото поискате… Спасете ме, господине.

Непознатият обърна рязко глава и се облегна с две ръце на седлото.

— Какво каза?

Юрга мълчеше, отворил уста.

— Ще ми дадеш каквото поискам? Повтори го.

Юрга изсмърка, затвори очи и съжали, че няма брада, в която да плюне. Главата му кипеше от фантастични предположения относно наградата, която би могъл да поиска странникът. Но всичко, включително и правото ежедневно да се наслаждава на младата му жена Златолитка, не изглеждаше толкова страшно, колкото възможността да загуби каруцата, и определено беше по-приемливо от това да се озове на дъното на дерето в качеството си на още един побелял скелет. Навикът му на търговец го накара веднага да направи съответните изчисления. Конникът, макар и да не изглеждаше като обикновен скитник или мародер, каквито се бяха навъдили в големи количества по пътищата след войната, не можеше в никакъв случай да е велможа, комес или някой от онези високомерни рицари, които прекалено ценяха себе си и намираха удоволствие в това да съдират кожите от гърбовете на ближните си. Юрга реши, че непознатият няма да поиска повече от дванайсет кюлчета злато. Обаче природата му на търговец го накара да се въздържи и да не каже цената сам, затова се ограничи с бърборене как щял да е благодарен до края на живота си.

— Попитах — напомни спокойно непознатият, след като го изчака да млъкне — дали ще ми дадеш каквото поискам.

Нямаше изход. Юрга преглътна, наведе глава и кимна няколко пъти утвърдително. Въпреки очакванията му непознатият не се разсмя зловещо, а даже напротив, изобщо не изглеждаше зарадван от победата в преговорите. Той се наведе напред в седлото, изплю се и промърмори навъсено:

— Какво правя? За какво е всичко това… Е, добре. Ще се опитам да ти помогна, макар че кой знае, може тази работа да завърши зле и за двама ни. А ако успея, в замяна…

Юрга настръхна, готов да се разреве.

— … ще ми дадеш това — изговори неочаквано бързо ездачът с черното наметало, — което ще завариш вкъщи, но което не си очаквал. Обещаваш ли?

Юрга изстена и бързо кимна.

— Добре — каза непознатият. — А сега се дръпни. Или, най-добре, отново се мушни под каруцата. Слънцето ще залезе всеки момент.

Той скочи от седлото, свали наметалото си и Юрга видя, че на гърба му е препасан меч. Имаше смътен спомен, че е чувал за хора, които носят оръжието си точно по този начин. Черният кожен кафтан с дълги маншети, който стигаше до бедрата, можеше да означава, че непознатият живее в Новиград или околностите му, ако модата да се носят такива дрехи не се беше разпространила широко напоследък, особено сред младите хора. Но непознатият със сигурност не беше млад.

Ездачът свали дисагите от коня си и се извърна. На гърдите му се поклащаше медальон на сребърна верижка. Стискаше под мишница малко обковано сандъче и продълговат пакет, омотан с кожи и завързан с ремък.

— Още ли не си се мушнал отдолу? — попита той и тръгна към Юрга. Търговецът видя, че на медальона е изобразена озъбена вълча муцуна.

— Вие сте… вещер? — спомни си той в този момент.

— Позна — сви рамене непознатият. — Вещер. А сега се дръпни. Отиди от другата страна на каруцата. Не се подавай оттам и седи мирно. Трябва да остана за малко сам.

Юрга го послуша. Приседна до колелото и си сложи качулката. Не искаше да знае какво прави непознатият от другата страна на каруцата, още по-малко пък му се гледаха костите на дъното на пресъхналото русло. Затова разглеждаше обувките си и зелените звездички мъх, които покриваха дъските на моста.