— Аха — процеди Левек, изправяйки се. — Ще продължим игрите си? Защо не? Хубавата игра никога не омръзва.
Той скочи напред, замахна, а после отново и отново в бързо темпо — удар отгоре с меча и веднага след това плосък къс удар отляво с камата. Вещерът не излизаше от ритъма си — отбиваше, отскачайки, и отново заобикаляше, като принуждаваше убиеца да се върти. Неочаквано Левек отстъпи назад и също започна да обикаля, но в противоположната посока.
— Всяка игра — процеди той през зъби — трябва да има край. Какво ще кажеш за един удар, бързако? Един удар, а после ще свалим от дървото твоето изродче. Как ти се струва това?
Гералт видя, че Левек наблюдава сянката си и чака момента, в който тя ще докосне противника му, показвайки, че слънцето свети точно в очите му. Престана да се върти, за да облекчи задачата на убиеца.
И превърна зениците си във вертикални процепи, две тънки чертички. При това се намръщи леко, преструвайки се на заслепен.
Левек скочи, завъртя се, вдигна камата встрани, за да запази равновесие, и нанесе удар отдолу нагоре, извивайки китката си по невероятен начин.
Гералт се хвърли напред, завъртя се, отби удара, извивайки китката си не по-малко невероятно, блъсна с тяло убиеца и го отхвърли назад, след което разряза с върха на меча лявата му буза. Левек се сви, падна на колене, рухна напред и заби лице в пясъка.
Гералт бавно се обърна към Юнгханс. Онзи изкриви лице в отвратителна гримаса и се прицели с лъка. Вещерът се наведе напред и хвана меча си с две ръце. Войниците също бяха вдигнали мечове. Настана мъртва тишина.
— Какво чакате? — изрева горският. — Стреляйте! Стреляйте в не…
Сепна се, олюля се, направи няколко крачки напред и падна по лице. От врата му стърчеше стрела. На нея имаше фазанови пера, боядисани в жълто с орехова кора.
Стрелите долитаха със свистене откъм черната стена на гората и описваха дълги плоски параболи. Летяха сякаш бавно и спокойно, перата им шумоляха и изглеждаше, че набират скорост и сила едва преди да се ударят в целта. А удряха безпогрешно, покосяваха настрогските наемници и те падаха върху песъчливия път, безсилни и сразени, като слънчогледи с прекършени стебла.
Оцелелите хукнаха към конете си, като се блъскаха един в друг. Стрелите продължаваха да свистят и ги догонваха и на седлата на конете. Само трима успяха да препуснат в галоп и да побегнат, крещейки, забили шпорите до кръв. Но и те не стигнаха далече.
Гората се затвори и блокира пътя. Вече никъде не се виждаше къпещият се в слънчевите лъчи песъчлив път. Имаше само плътна, непроницаема стена от тъмни стебла.
Наемниците, смаяни и зашеметени, спряха конете си и се опитаха да препуснат в обратна посока, но стрелите не спираха да валят. Догонваха ги и ги събаряха от седлата в съпровода на тропота и цвиленето на конете, на всеобщото крещене и врява.
А после настана тишина.
Препречилата пътя стена от дървета примигна, разпадна се на дъгоцветна мъгла и изчезна. Пътят отново се появи. На него стоеше сив кон, язден от едър човек с подобна на метла брада и с кафтан от тюленова кожа, обхванат от раирана вълнена лента, която минаваше по диагонал през гърдите.
Сивият кон дръпна глава, захапа юздата и пристъпи напред. Вдигна се на задните си крака и изцвили, гледайки труповете. Явно усещаше миризмата на кръв. Ездачът се изпъна на седлото, вдигна ръка и рязък порив на вятъра удари клоните на дърветата.
От гъсталака в далечния край на гората се показаха малки фигурки с прилепнали към телата дрехи, оцветени в зелено и кафяво. Лицата им бяха покрити с ивици, нанесени от орехови кори.
— Caedmil, Wedd Brokiloene! — извика ездачът. — Fśil, Ana Woedwedd!
— Faill! — долетя от гората глас, подобен на полъх на вятъра.
Кафяво-зелените фигурки започнаха да изчезват — разтваряйки се една след друга в гъсталака. Остана само една — с развяващи се коси с цвят на мед. Тя направи няколко крачки към вещера и извика:
— Va faill, Gwynbleidd!
— Сбогом, Мона! — отвърна вещерът. — Няма да те забравя!
— Забрави ме! — отговори твърдо тя, оправяйки колчана на гърба си. — Няма Мона. Мона беше сън. Аз съм Браен. Браен от Брокилон.
Тя махна още веднъж с ръка и изчезна.
Вещерът се обърна.
— Мишовур — каза той на ездача на сивия кон.
— Гералт — кимна ездачът, измервайки го със студен поглед. — Интересна среща. Но да започнем с най-важното. Къде е Цири?
— Тук! — отвърна момичето, скрито сред листата. — Може ли да слизам вече?
— Може — каза вещерът.
Читать дальше