Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Бързо око имаш — каза бавно черният. — Много неща забелязваш.

— И това е добре — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нека предаде на краля си какво е видял. Вензлав все се кълне, че не бива да се убиват дивожени, понеже са мили и добри. Сигурно ги навестява през май и спи с някои от тях. В това може и да са добри. Сами ще проверим, ако хванем някоя жива.

— А може и полужива — ухили се Брик. — По дяволите, къде е онзи друид? Наближава пладне, а от него ни следа. Време е да потегляме.

— Какво смятате да правите? — попита Гералт, без да пуска ръката на Цири.

— А теб какво те интересува? — изсъска черният.

— Е, недей толкова остро, Левек — усмихна се неприятно мъжът с дръпнатите очи. — Ние сме порядъчни хора, нямаме тайни. Ервил ни изпраща друид, прочут маг, който даже умее да разговаря с дърветата. Той ще ни отведе в гората да отмъстим за Фрейксенет и да се опитаме да освободим принцесата. Това не е шега работа, братко, а наказателна екс… екс…

— Експедиция — подсказа черният, Левек.

— Да. Взе ми го от устата. А ти, братко, продължавай нататък, накъдето си тръгнал, защото тук може да стане горещо.

— Дааа — проточи Левек, гледайки Цири. — Опасно е тук, особено с момичета. Дивожените само това и чакат — да им падне някоя такава. Какво, малката? Чака ли те мама вкъщи?

Цири потрепна и кимна.

— Лошо ще е — продължи черният, без да мести поглед от нея, — ако не те дочака. Сигурно ще отиде при крал Вензлав и ще му каже: „Ти покровителстваш дриадите, кралю, и ето — животът на дъщеря ми и мъжа ми ще тежат на съвестта ти“. Кой знае, може пък тогава Вензлав отново да обмисли предложението за съюз с Ервил?

— Стига, господин Левек — промърмори Юнгханс и физиономията му се сбърчи още повече. — Нека си вървят.

— Всичко хубаво, малката. — Левек протегна ръка и погали Цири по главата. Цири потрепна и отстъпи.

— Какво има? Страх ли те е?

— Имаш кръв по ръката — каза тихо вещерът.

— Така ли? — Левек вдигна ръката си. — Вярно. Това е тяхната кръв. На търговците. Изцапал съм се, когато проверявах дали някой не е останал жив. За съжаление дивожените стрелят точно.

— Дивожените? — обади се с треперещ глас Цири, без да обръща внимание на знаците, които й прави Гералт. — О, благородни рицарю, грешите. Това не може да са дриадите!

— Какви ги говориш, малката? — присви очи черният.

Гералт хвърли по един поглед наляво и надясно, оценявайки разстоянието.

— Това не са били дриадите, господа рицари — повтори Цири. — Очевидно е.

— Така ли?

— Това дърво… е отсечено! С брадва! А дриадите никога не биха отсекли дърво, нали?

— Вярно е — каза Левек и погледна мъжа с дръпнатите очи. — Я, колко умно момиченце. Прекалено умно.

Вещерът вече беше забелязал как тънката ръка в ръкавицата пълзи като черен паяк към дръжката на камата. Макар че Левек гледаше към Цири, Гералт знаеше, че ударът ще бъде насочен към него. Изчака Левек да докосне оръжието и човекът с дръпнатите очи да затаи дъх.

Три движения. Само три. Покритият със сребърни шипове налакътник удари черния в слепоочието. Преди той да падне, вещерът вече се беше озовал между Юнгханс и човека с дръпнатите очи, а мечът му, излязъл със съскане от ножницата, се завъртя във въздуха и удари в слепоочието Брик, гиганта с украсен с месинг кафтан.

— Бягай, Цири!

Мъжът с дръпнатите очи извади меча си и скочи, но закъсня. Вещерът го съсече през гърдите, по диагонал, отгоре надолу, и веднага, използвайки инерцията на удара, падна на колене и нанесе удар отдолу нагоре, изписвайки върху войника кърваво X.

— Момчета! — извика Юнгханс на останалите вцепенени от ужас войници. — При мен!

Цири се затича към един крив бук, хукна като катерица нагоре по клоните и изчезна сред листата. Горският изпрати една стрела подире й, но не уцели. Останалите се пръснаха и тичешком вадеха лъковете и стрелите си. Гералт, все още на колене, направи с пръсти Знака на Аард и удари не стрелците — те бяха далече, — а песъчливия път пред тях и ги засипа с прах.

Юнгханс отскочи, вадейки ловко втора стрела от колчана.

— Не! — извика Левек, скачайки от земята с меч в лявата ръка и кама в дясната. — Остави го, Юнгханс!

Вещерът бавно се обърна.

— Той е мой — каза Левек, тръсна глава и изтри с опакото на дланта си бузите и челото си. — Само мой.

Гералт се приведе и започна да го заобикаля, но Левек не тръгна да го дебне, а веднага се озова пред него, с два скока.

„Добър е“ — помисли си вещерът, отбивайки с усилие меча на убиеца с късо завъртане на своя меч, като същевременно се завъртя встрани, отбягвайки удара на камата. Нарочно не отвърна, а отскочи, разчитайки, че Левек ще се опита да го достигне с дълъг удар и ще изгуби равновесие. Но убиецът не беше новак. Той се приведе и също тръгна да заобикаля вещера с меки, котешки стъпки. Неочаквано скочи, вдигна меча и се завъртя, скъсявайки дистанцията. Вещерът не тръгна насреща му, а се ограничи с бърз финт, който принуди убиеца да отскочи. Левек се приведе и скри ръката с камата зад гърба си. Вещерът и този път не го нападна, не съкрати дистанцията, а отново тръгна да го заобикаля в полукръг.