Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Този път е лош — повтори тя. — Лош.

— Така е, виждал съм и по-хубави. Престани да бърчиш нос, Цири. Да вървим, по-бързо.

Завиха зад храсталака. И се оказа, че Цири е била права.

Обкръжиха ги бързо, от всички страни. Хора с островърхи шлемове, ризници, тъмносини наметала и със златисто-черните квадратчета на Верден на гърдите. Обкръжиха ги, но никой не се приближи и не посегна към оръжието си.

— Откъде идвате и накъде отивате? — попита нисък и набит тип с протрита зелена дреха. Беше застанал пред Гералт с широко разкрачени криви крака. Лицето му беше тъмно и сбръчкано като изсушена слива. Лъкът и стрелите с бели пера стърчаха иззад гърба му, високо над главата му.

— От Запалек — излъга с лекота вещерът и стисна ръката на Цири. — Връщаме се в Бруге. Защо?

— Кралска служба — каза учтиво тъмноликият, сякаш едва сега забелязал меча на гърба на Гералт. — Ние…

— Докарай го тук, Юнгханс! — извика един от другите, които стояха по-назад. Войниците се раздвижиха.

— Не гледай, Цири — каза Гералт бързо. — Обърни се. Не гледай.

Пътят беше препречен от отсечено дърво с преплетени клони. Пънът му се белееше в храстите отстрани. Пред дървото стоеше каруца, покрита с платнище, така че товарът не се виждаше. Малки кафяви кончета лежаха на земята, оплетени в юздите си, озъбени и надупчени от стрели. Едно от тях още беше живо и хриптеше, потрепвайки конвулсивно.

Имаше и хора, проснати в тъмни локви просмукваща се в пясъка кръв, увиснали от ръба на каруците, сгърчени до колелата.

Иззад скупчените около каруцата въоръжени мъже излязоха двамина, а после към тях се присъедини и трети. Останалите — бяха около десетина — стояха неподвижно, хванали юздите на конете си.

— Какво е станало тук? — попита Гералт и застана така, че да прикрие полесражението от Цири.

Мъж с дръпнати очи, облечен с къса ризница и високи ботуши, го огледа изпитателно, потривайки небръсната си брадичка. На левия си бицепс имаше протрит лъскав кожен маншет, какъвто използваха стрелците.

— Нападение — каза той кратко. — Горските дивожени са убили няколко търговци. Провеждаме разследване.

— Дивожени? Нападнали са търговци?

— Сам виждаш — посочи мъжът с дръпнатите очи. — Набучени са със стрели като таралежи. На пътя! Тези горски вещици стават все по-нагли. Вече не само в гората не може да се влезе, но и по пътя край гората не може да се мине!

— А вие какви сте? — присви очи вещерът.

— Ервилова дружина. От настрогските отряди. Служихме при барон Фрейксенет. Но баронът загина в Брокилон.

Цири отвори уста, но Гералт стисна силно ръката й.

— Аз казвам кръв за кръв! — развика се гръмогласно спътникът на мъжа с дръпнатите очи — гигант с украсен с месинг кафтан. — Кръв за кръв! Това не може да остане безнаказано! Първо Фрейксенет и отвлечената принцеса от Цинтра, а сега и тези търговци! О, богове, отмъщение, отмъщение, казвам ви! Защото ако не си отмъстим, след някой друг ден ще започнат да убиват хората на прага на собствените им къщи!

— Право казва Брик — рече мъжът с дръпнатите очи. — Нали? А ти, братко, откъде си?

— От Бруге — излъга вещерът.

— А малката? Дъщеря ли ти е?

— Дъщеря ми е. — Гералт отново стисна ръката на Цири.

— От Бруге — намръщи се Брик. — Честно да ти кажа, братко, твоят крал Вензлав покровителства чудовищата. Не иска да се съюзи с нашия Ервил и с Вираксас от Керак. А ако нападнем Брокилон от три страни, най-после ще избием тези гадини…

— Защо е станало това клане? — попита бавно Гералт. — Някой знае ли? Оцелял ли е някой от търговците?

— Няма свидетели — каза мъжът с дръпнатите очи. — Но ние знаем какво се е случило. Юнгханс, горският, разчита следите като по книга. Кажи му, Юнгханс.

— Аха — каза онзи със сбръчканото лице. — Ето как е станало: вървели си търговците по пътя. Попаднали на засада. Виждате ли, господине, през пътя е повален отсечен наскоро бор. В храстите има следи, искате ли да погледнете? А когато търговците спрели, за да отместят дървото, за миг са ги обсипали със стрели. Откъм храстите, от онази крива бреза. И там има следи. А стрелите, братко, са горска изработка, на дивожените: перата са залепени със смола, върховете са завързани с лико…

— Виждам — прекъсна го вещерът, като оглеждаше убитите. — Някои, явно, са оцелели, защото гърлата им са прерязани. С ножове.

Иззад застаналите пред него войници излезе още един — нисък и слаб, с кафтан от лосова кожа. Имаше черни, много късо подстригани коси и синкави, гладко избръснати бузи. На вещера му беше достатъчен само един поглед към малките тесни длани в къси черни ръкавици, към бледите рибешки очи, към меча и ръкохватките на камите, стърчащи от колана и левия ботуш. Гералт беше виждал достатъчно убийци, за да не разпознае още един.