Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Знам го — прошепна тя.

— Йен…

Тя отново въздъхна.

— Само днес. — Погледна го с широко отворени очи. — Само тази нощ, която скоро ще свърши. Нека това бъде нашият Белетейн. На сутринта ще се разделим. Моля те, не разчитай на повече, не мога, не бих могла… Прости ми. Ако това те наранява, целуни ме и си тръгни.

— Ако те целуна — няма да си отида.

— Надявах се на това.

Тя наведе глава. Той докосна с устни отворената й уста. Съвсем внимателно. Първо горната, после и долната устна. Зарови пръсти в едрите й къдрици, докосна ухото й, диамантените обеци, шията й. Йенефер отговори на целувката му и се притисна към него, а ловките й пръсти бързо и уверено се справиха с копчетата на кафтана му.

Тя легна по гръб върху наметалото, разстлано върху мекия мъх. Той притисна устни към гърдите й и усети как се втвърдяват зърната й под тънката блуза. Тя дишаше учестено.

— Йен…

— Не говори… Моля те…

Докосването на гладката й студена кожа, наелектризираща пръстите и дланта му. Тръпките по гърба му, в който са се впили пръстите й. Виковете и пеенето откъм огньовете, далечните искри в пурпурния дим. Докосване и галене. Треперене. И нетърпение. Плавното докосване на бедрата й, обхващащи го, притискащи го.

Белетейн!

Дишане, разкъсано на отделни въздишки. Избухване под клепачите, аромат на люляк и касис. Майската кралица и Майският крал? Подигравка и кощунство? Забрава?

Белетейн! Майската нощ!

Стон. Негов? Неин? Черни къдрици върху очите, върху устните. Сплетени пръсти на треперещи ръце. Вик. Неин? Черни ресници. Мокри. Стон. Негов?

Тишина. Цяла вечност в тишина.

Белетейн… Огньове до хоризонта…

— Йен?

— Ох, Гералт…

— Йен… Ти плачеш?

— Не!

— Йен…

— Обещах си… Обещах…

— Не говори. Не бива. Не ти ли е студено?

— Студено ми е.

— А сега?

— По-топло е.

Небето се проясняваше с плашещи темпове, черната стена на гората придобиваше очертания, от безформения мрак се показваше ясната назъбена линия на върховете на дърветата. Надигащият се иззад тях син предвестник на зората се разливаше по хоризонта и гасеше светлинките на звездите. Стана по-студено. Гералт я прегърна по-силно и я покри с наметалото.

— Гералт?

— Ммм?

— Сега ще се съмне.

— Знам.

— Сърдиш ли се?

— Малко.

— Всичко започва отначало?

— Никога не е свършвало.

— Моля те… Започвам да се чувствам…

— Не говори. Всичко е прекрасно.

Миризма на дим, плуващ сред хвойната. Миризма на люляк и касис.

— Гералт?

— Да?

— Спомняш ли си срещата ни в Пустилските планини? И онзи златен дракон… как се казваше?

— Трите гарги. Спомням си.

— Той ни каза…

— Спомням си, Йен.

Тя го целуна на мястото, където шията преминава в ключицата, после сложи главата си там, галейки го с косите си.

— Ние сме създадени един за друг — прошепна тя. — Може би предопределени? Но нали от това няма да се получи нищо? Жалко, но когато се съмне, ще се разделим. Не може да бъде иначе. Трябва да се разделим, за да не се нараним взаимно. Ние, предопределените един за друг. Създадените един за друг. Жалко. Този или тези, които са ни създавали, е трябвало да се погрижат за нещо повече. Само предопределението не е достатъчно, прекалено малко е. Нужно е нещо повече. Прости ми. Трябваше да ти го кажа.

— Знам.

— Знаех си, че нямаше смисъл да се обичаме.

— Грешиш. Имаше. Въпреки всичко.

— Отиди в Цинтра, Гералт.

— Какво?

— Отиди в Цинтра. Отиди там и този път не се отказвай. Не прави това, което направи тогава… Когато беше там.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко за теб. Запомни ли? Отиди в Цинтра, отиди колкото се може по-бързо. Настъпват тежки времена, Гералт. Много тежки. Длъжен си да успееш…

— Йен…

— Не казвай нищо, моля те.

Студено. Все по-студено. И по-светло.

— Не си тръгвай. Ще дочакаме утрото…

— Ще го дочакаме.

— Не мърдайте, господине. Трябва да сменим превръзката, защото раната кърви, а кракът е страшно подут. О, богове, колко зле изглежда… Трябва по-скоро да намерим лекар…

— По дяволите лекаря — изстена вещерът. — Дай тук сандъчето ми, Юрга. Ето това шишенце… Излей го направо в раната. О, проклятие! Нищо, нищо, сипи още… Ооох! Добре. Затвори го хубаво и ме завий.

— Подуло се е, господине, цялото бедро. И имате треска.

— По дяволите треската. Юрга?

— Да?

— Забравих да ти благодаря.

— Не вие трябва да ми благодарите, господине, а аз. Вие ми спасихте живота, защитихте ме, пострадахте заради това. А аз какво? Какво съм направил? Качил съм ранен човек в безсъзнание на каруцата, не съм го оставил да умре? Съвсем нормално нещо, господин вещерю.