Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Вещерът скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им.

— Защо? — попита той. — Очакваш ли отговор?

— Вярно, не очаквам. — Кралицата отново се усмихна. — Както винаги, си безпогрешен в изводите си. Кой знае, може би, въпреки че не очаквам отговор, бих се съгласила да обърна внимание на твоите доброволни и искрени думи? Думи, които може би ще пожелаеш да изречеш и по този начин да се освободиш от това, което те потиска? Хайде, да се заемаме за работа, нали трябва да дадем материал на бардовете. Да отидем да избереш дете.

— Каланте — каза той, като я гледаше право в очите. — Няма защо да се притесняваш за бардовете — ако не им достига материал, сами ще си измислят нещо. А ако разполагат с истински материал, ще го изкривят. Както ти правилно отбеляза, това не е приказка, а самият живот. Отвратителен и лош. Затова, по дяволите, нека да го изживеем по възможност добре и достойно. Да ограничим несправедливостите до възможния минимум. В приказката, естествено, кралицата може да се моли на вещера, а той да настоява на своето и да тропа с крак. В живота кралицата може просто да каже: „Не взимай детето, моля те“. А вещерът да отговори: „Щом ме молиш, няма да го взема“. И да си отиде подир залязващото слънце. Но за такъв завършек бардът няма да спечели от слушателя нито грош, най-много да получи ритник в задника. Защото ще стане скучна история.

Каланте престана да се усмихва. В очите й се мярна нещо познато.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Нека да не заобикаляме същността на въпроса, Каланте. Знаеш какво имам предвид. Както съм дошъл, така и ще си отида. Да избирам дете? А защо? Мислиш ли, че чак толкова ми трябва? Мислиш, че съм дошъл тук, в Цинтра, воден от копнежа да ти отнема внучето? Не, Каланте. Може би просто съм искал да видя това дете, да погледна предопределението в очите… Самият аз не знам. Но не се бой. Няма да ти го взема. Достатъчно е да ме помолиш…

Каланте скочи от пейката, а в очите й изригна зелен пламък.

— Да те моля? — изсъска яростно тя. — Теб? Да се боя от теб? Аз ли да се боя от теб, проклет магьоснико? Осмеляваш се да хвърлиш в лицето ми презряната си милост? Да ме обиждаш със съчувствието си? Да ме обвиняваш в страхливост, да се съмняваш в силата на волята ми? Ти си се самозабравил заради благосклонното ми отношение към теб! Внимавай!

Вещерът реши, че може би ще е по-безопасно, ако, вместо да свива рамене, падне на колене и сведе глава. И не сгреши.

— Е — изсъска Каланте, застанала пред него. Ръцете й бяха отпуснати, а отрупаните й с пръстени ръце — свити в юмруци. — Най-накрая. Това е подобаваща поза. Точно така се отговаря на кралица, която ти е задала въпрос. А ако не е въпрос, а заповед, главата се навежда още по-ниско, а после се изпълнява заповедта. Незабавно. Разбра ли?

— Да, кралице.

— Прекрасно. Стани.

Той се изправи. Тя го погледна и прехапа устни.

— Много ли те обиди избухването ми? Говоря за формата, не за съдържанието.

— Не много.

— Добре. Ще се постарая да не избухвам повече. И така, казах вече: там, в рова, играят десет деца. Ще избереш едно, което ти се стори най-подходящо, ще го вземеш, и, в името на боговете, ще направиш от него вещер, защото такова е предопределението му. А ако не предопределението, то моята воля е такава.

Той я погледна в очите и се поклони ниско.

— Кралице, преди шест години ти доказах, че има нещо по-могъщо от кралската воля. В името на боговете, ако такова нещо съществува, ще ти го докажа още веднъж. Няма да ме принудиш да правя избор, който не желая. Извинявай за формата, но не и за съдържанието.

— Под двореца ми има дълбоки тъмници. Предупреждавам те: още малко, една дума само, и ще завършиш живота си в тези тъмници.

— Нито едно момче от тези долу не става за вещер — рече бавно той. — И сред тях няма син на Павета.

Каланте присви очи. Той дори не трепна.

— Да вървим — каза тя накрая и се завъртя.

Той я последва между редиците цъфтящи храсти, между лехите и живите плетове. Кралицата влезе в ажурна беседка. Там, около маса от малахит, имаше четири големи плетени кресла, а на масата бяха оставени кана и две сребърни чаши.

— Седни и си налей.

Тя вдигна чашата си към него и отпи — рязко, солидно, по мъжки. Без да сяда, той отговори по същия начин.

— Седни — повтори тя. — Искам да поговорим.

— Слушам те.

— Откъде знаеш, че сред децата в рова няма син на Павета?

— Не знаех — реши да бъде откровен Гералт. — Стрелях напосоки.

— Аха. Можех да предположа. А това, че нито един от тях не става за вещер? Вярно ли е? И как го определи? С помощта на магия?