Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Само не се разкисвай — промърмори тя. — Не ти отива. Не е важно какво са правили с теб. Виждам какъв е резултатът. Според мен е напълно задоволителен. Ако можех да съм сигурна, че детето на Павета някой ден ще стане като теб, не бих се поколебала дори за минута.

— Рискът е прекалено голям — рече той бързо. — Точно както предполагаш. Оцеляват най-много четири от десет.

— По дяволите, нима само Изпитанието с тревите е рисковано? Нима само бъдещите вещери рискуват? Животът е пълен с рискове, в живота също се осъществява селекция, Гералт. Най-често всичко се решава от случайността, болестите, войните. Да се съпротивляваш на съдбата, може би е не по-малко рисковано, отколкото да се оставиш в ръцете й. Гералт… Бих ти дала това дете… Но… Мен също ме е страх.

— Не бих го взел. Не мога да поема такава отговорност. Не бих се съгласил да обременя и теб така. Не бих искал детето някой ден да те запомни така… както аз…

— Мразиш ли тази жена, Гералт?

— Майка ми ли? Не, Каланте. Досещам се, че е била изправена пред избор… А може и да не е имала избор? Не, имала е, нали знаеш, че е достатъчно просто заклинание или еликсир… Избор. Избор, който трябва да се уважава, защото е свещено и неоспоримо право на всяка жена. Емоциите нямат нищо общо тук. Тя е имала неоспоримото право да решава и е решила. Но мисля, че срещата с нея, изражението на лицето ми… Това би ми доставило някакво извратено удоволствие, ако разбираш какво имам предвид…

— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — усмихна се тя. — Но имаш малко шансове да изпиташ такова удоволствие. Не мога да определя възрастта ти, вещерю, но предполагам, че си много по-стар, отколкото подсказва външността ти. Което означава, че тази жена…

— Тази жена — прекъсна я той — със сигурност сега изглежда много по-млада от мен.

— Магьосница?

— Да.

— Интересно. Мислех, че магьосниците не могат…

— Вероятно и тя е мислила така.

— Вероятно. Но ти си прав, няма да обсъждаме правото на жената да взима решения, това не подлежи на обсъждане. Да се върнем на нашия проблем. Значи се отказваш от детето? Доброволно?

— Доброволно.

— А ако… Ако предопределението не е само мит? Ако съществува, няма ли то да си отмъсти?

— Ако отмъщава, ще отмъсти на мен — отговори спокойно той. — Нали аз се изправям срещу него. Ти си изпълнила своята част от уговорката. Нали ако предопределението не е легенда, би трябвало да избера точното дете от тези, които ми посочваш. Но нали детето на Павета не е сред тях?

— Сред тях е. — Каланте бавно вдигна глава. — Искаш ли да го видиш? Искаш ли да погледнеш в очите предопределението?

— Не. Не искам. Отказвам се. Отричам се от това момче. Не искам да поглеждам в очите предопределението, защото не вярвам в него. Защото знам: за да се свържат двама души, не е достатъчно само предопределението. Трябва да има нещо повече от него. Надсмивам се над такова предопределение, няма да го последвам като слепец, когото водят за ръката, неразбиращ и наивен. Това е непреклонното ми решение, Каланте от Цинтра.

Кралицата се изправи. Усмихна се. Той не можеше да отгатне какво се крие зад усмивката й.

— Така да бъде, Гералт от Ривия. Може пък да ти е предопределено именно да се откажеш. Мисля, че е точно така. Защото знай, че ако беше избирал дете и беше направил правилния избор, щеше да видиш как предопределението, над което се насмиваш, ще се надсмее над теб.

Той погледна в отровнозелените й очи. Тя се усмихваше. Той не умееше да разгадава усмивки.

До беседката растяха рози. Цял храст. Гералт наведе храста, откъсна едно цвете, падна на коляно и й подаде розата с двете си ръце, като наведе глава.

— Колко жалко, че не те опознах по-рано, белокоси — каза тя и пое розата от ръцете му. — Стани.

Той се изправи.

— Ако промениш решението си… — Тя поднесе розата към лицето си. — Ако решиш… Върни се в Цинтра. Ще те чакам. Твоето предопределение също ще те чака. Може би не завинаги, но още известно време със сигурност.

— Сбогом, Каланте.

— Сбогом, вещерю. Пази се. Имах… Преди минута имах предчувствие… Странно предчувствие… Че те виждам за последен път.

— Сбогом, кралице.

Той се събуди и с учудване забеляза, че мъчителната болка е изчезнала, като че беше престанал да пулсира и изопналият кожата оток. Искаше да измъкне ръката си, да се почеше, но не можеше да се помръдне. Докато осъзнае, че му пречи само тежестта на натрупаните върху него кожи, студен, отвратителен ужас се спусна върху корема му и се впи във вътрешностите му като с ястребови нокти. Той свиваше и изпъваше пръсти и си повтаряше: не, не съм…