Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Видях как тича това момиче. Видях как танцуваше с меча върху гредата, ловка и бърза, по котешки грациозна, движеща се като акробатка.

Трябва, непременно трябва да прегледам тялото й, да видя как се е развила под влияние на нещата, с които я тъпчат тук. А ако ми се удаде да открадна и да измъкна оттук образци от «гъбите» и «салатата»? Виж ти…

А доверието? Плюя на доверието ви, вещери. На света има рак, едра шарка, тетанус и левкемия, алергии, синдром на внезапна смърт при новородените. А вие криете от света вашите «гъби», от които вероятно могат да се дестилират животоспасяващи лекарства. Държите ги в тайна дори от мен, към която твърдите, че изпитвате приятелство, уважение и доверие. Дори аз не мога да видя не само лабораторията, но и проклетите гъби!

Защо ме накарахте да дойда тук? Мен, магьосницата?

Магия!“

Трис се изкикоти.

„Е — помисли си, — вещери, хванах ви! Цири е уплашила и вас така, както уплаши мен. Потънала е в сън наяве, започнала е да предсказва, да пророкува, около нея се е появила аурата, която вие усещате почти толкова добре, колкото и аз. Неволно е «хванала» нещо с психокинетичните си сили или е огънала със силата на волята си калайдисаната лъжица, която й е попаднала пред погледа по време на обяд. Отговаряла е на въпросите, които сте й задавали мислено, а може би дори на онези, които се боите да зададете дори в мислите си. И ви е страх.

Открили сте, че вашата Изненада е много по-изненадваща, отколкото сте очаквали. Открили сте, че имате в Каер Морхен Извор.

Че няма да се справите без магьосница.

И няма нито една магьосница, с която да сте в приятелски отношения и на която бихте могли да се доверите. Освен мен и…

И Йенефер.“

Вятърът изви, удари капаците, разлюля гоблена. Трис Мериголд се обърна по гръб и замислено загриза нокътя на палеца си.

„Гералт не е поканил Йенефер. Покани мен. В такъв случай нима…

Кой знае. Може би. Но ако е така, както си го мисля, тогава защо…

Защо…“

— Защо не дойде тук, при мен? — извика тихо тя в тъмнината, възбудено и сърдито.

Отговори й вятърът, виещ сред руините.

Сутринта беше слънчева, но адски студена. Трис се събуди премръзнала и недоспала, но успокоена и решителна. Слезе в залата последна. С удоволствие срещна погледите, награждаващи усилията й — беше сменила дрехите, с които бе пътувала, с простичка, но ефектна рокля; беше употребила по блестящ начин магическите си ароматизатори и немагическа, но приказно скъпа козметика. Похапна овесена каша, като разговаряше с вещерите на маловажни и банални теми.

— Пак вода? — възмути се изведнъж Цири, гледайки в чашата си. — От водата ме болят зъбите! Искам сок! От оня, синия!

— Не се прегърбвай — каза Ламберт, като погледна Трис с крайчеца на окото си. — И не се бърши с ръкава! Приключвай с яденето, време е за тренировки! Дните са все по-къси.

— Гералт. — Трис довърши овесената каша. — Вчера Цири падна на Пътя. Нищо страшно, виновна е тази шутовска дреха. Лошо е направена и й пречи да се движи.

Весемир се изкашля, извърна поглед. „Аха — помисли си магьосницата, — значи това е твоя работа, майсторе на меча. Факт — кафтанчето на Цири изглежда, сякаш е кроено с меч и шито със стрела.“

— Дните наистина са все по-къси — започна тя, без да изчаква коментарите. — Но днешният ден ще го съкратим още повече. Готова ли си, Цири? Ела с мен. Ще направим необходимите поправки в оборудването ти.

— Тя тича с него вече от година, Мериголд — каза ядосано Ламберт. — И всичко беше наред, докато…

— … Докато не се появи една жена, която не може да понася грозни и неудобни дрехи? Прав си, Ламберт. Но жената се появи и редът рухна, дойде времето на големите промени. Да вървим, Цири.

Момичето се поколеба, погледна към Гералт. Той кимна и се усмихна. Приятно. Така, както умееше да се усмихва преди, когато…

Трис извърна поглед. Усмивката му не беше предназначена за нея.

Стаята на Цири беше точно копие на жилищата на вещерите. Подобно на тях, и тя беше лишена от вещи и мебели. В нея на практика нямаше нищо освен сковани от дъски легло, масичка и ракла. Вещерите украсяваха стените и вратите на жилищата си с кожите на убити по време на лов животни — елени, рисове, вълци, дори росомахи. На вратата на стаята на Цири висеше кожата на огромен плъх с отвратителна люспеста опашка. Трис потисна желанието си да изтръгне вонящата гадост и да я изхвърли през прозореца.

Момичето, застанало до леглото, я гледаше с очакване.