Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

— Да се опитаме да пооправим тази твоя… туника — каза магьосницата. — Винаги са ми се удавали кройката и шиенето, мисля, че ще се справя и с тази козя кожа. А ти, вещерке, държала ли си някога в ръката си игла? Научили ли са те на нещо друго, освен да ръчкаш с меча чували със сено?

— Когато бях в Заречие, в Каген, се наложи да преда — промърмори неохотно Цири. — Не ми даваха да шия, защото само късах лена и прахосвах конеца, после всичко трябваше да се разшива. Преденето е ужасно скучно, пфу!

— Факт — изкикоти се Трис. — Няма по-скучно нещо. И аз не обичам да преда.

— А налагало ли ти се е? На мен ми се наложи, защото… Но ти нали можеш да използваш магия… Магьосница си. Можеш да омагьосаш всичко. А тази красива рокля… и нея ли си измагьосала за себе си?

— Не — усмихна се Трис. — Но и не съм я шила сама. Не съм толкова способна.

— А на мен как ще ми направиш дрехи? Ще ги измагьосаш?

— Не е необходимо. Достатъчно е да има магическа игла, която ще подсилим с помощта на заклинание, а ако се наложи…

Трис прекара бавно длан над раздърпаната дупка на ръкава на кафтанчето и изрече заклинание, като в същото време активира амулета. От дупката не остана и следа. Цири изписка от радост.

— Това е магия! Сега ще имам омагьосано кафтанче! Ха!

— Докато не ти ушия обикновено, но съвсем прилично. А сега събличай всичко, госпожичке, ще облечеш нещо друго. Надявам се, че това не е единствената ти дреха?

Цири поклати глава, вдигна капака на раклата и показа на Трис избеляла широка рокличка, тъмнокафяво кафтанче, ленена ризка и вълнена блузка, наподобяваща окаяна торба.

— Това е мое — каза тя. — Дойдох тук, облечена с него.

— Разбирам — усмихна се подигравателно Трис. — Бабешки или не, засега ще трябва да ги облечеш. Хайде, по-живо, събличай се. Дай да ти помогна… Проклятие! Какво е това? Цири?

Ръцете на момичето бяха покрити с огромни синини от вътрешни кръвоизливи. Повечето вече бяха пожълтели, но една част бяха пресни.

— Какво е това, по дяволите? — повтори разгневено магьосницата. — Кой те подреди така?

— Това? — Цири погледна ръцете си, сякаш беше учудена от количеството синини. — А, това ли… от вятърната мелница е. Бях прекалено бавна.

— Каква вятърна мелница, мамка му?

— Вятърна мелница — повтори Цири, като погледна магьосницата с огромните си очи. — Това е едно такова… Ами… На него се уча да се изплъзвам от нападения. То има лапи, направени от тояги, и се върти и размахва тези лапи. Трябва да се скача много бързо и да се правят финтове. Трябва да имаш лефрекс . Ако нямаш лефрекс , вятърната мелница те удря с тоягата. Отначало тази вятърна мелница здравата ме млатеше. Но сега…

— Сваляй гамашите и ризата. О, богове! Момиче! Как изобщо можеш да ходиш? Да тичаш?

Двете й бедра и левият хълбок бяха тъмносини от кръвоизливи и отоци. Цири потрепери, изсъска от болка и отстъпи назад от дланта на магьосницата. Трис изруга грозно на езика на джуджетата.

— И това ли е от „мелницата“? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Това ли? Не? Ето това е от мелницата. — Цири равнодушно посочи внушителна синина под лявото си коляно. — А тези са от друго… Те са от махалото. На махалото упражнявам стъпките с меч. Гералт казва, че вече съм много добра на махалото. Казва, че имам такова, ъъъ… Усет. Имам усет.

— А ако усетът ти не е достатъчен — изскърца със зъби Трис, — тогава, предполагам, махалото те удря?

— Естествено — съгласи се момичето, като гледаше магьосницата и явно се чудеше на невежеството й. — Удря ме, и то как!

— А тук? На хълбока? Какво беше това? Ковашки чук?

Цири изсъска от болка и поруменя.

— Паднах от гребена…

— … И гребенът те измлати — довърши Трис, на която й беше все по-трудно да се овладее.

— Как гребенът може да ме измлати, след като е закопан в земята? Не може! Просто паднах. Тренирах пирует по време на скок и не се получи. И от това ми е синината. Защото се ударих от стълба.

— И лежа два дни? Имаше ли трудности с дишането? Боли ли те?

— Не, никак. Коен ме масажира и отново ме качи на гребена. Така трябва, разбираш ли? Иначе страхът те лови.

— Какво?

— Страхът те лови — повтори гордо Цири и отметна пепеливия си бретон от челото. — Не знаеш ли? Дори ако ти се случи нещо, трябва веднага отново да се върнеш на уреда, иначе ще започнеш да се страхуваш, а ако започнеш да се страхуваш, то никаква полза от тренировките. Не бива да се отказваш. Така каза Гералт.

— Трябва да запомня тази максима — процеди магьосницата. — Както и това, че авторът й е точно Гералт. Едно добро предписание за начин на живот, само че не съм сигурна дали е приложимо при всякакви обстоятелства. Но е много лесно да се реализира на чужд гръб. Значи не бива да се отказваш? Дори и да те повалят и започнат да те бият както им падне, не бива да се отказваш?