Анджей Сапковски - Кръвта на елфите

Да вървим, казва Гералт. Надолу по стъпалата. Длъжни сме. Така трябва. Няма друг път. Само стъпалата. Надолу!

Устните му не се движат. Посинели са… Кръв, навсякъде кръв… Само да не се подхлъзне… Защото вещерите се подхлъзват само веднъж… Блясък на острие. Вик. Смърт. Надолу. Надолу по стъпалата.

Дим. Огън. Бесен бяг, тропот на копита. Наоколо — пожар. Дръж се! Дръж се, Лъвче от Цинтра!

Черният кон цвили, вдига се на задните си крака. Дръж се!

Черният кон танцува. В процепа на шлема, украсен с криле на хищна птица, блестят и пламтят безмилостни очи.

Широк меч, отразяващ блясъка на пожара, се спуска със свистене. Отскок, Цири! Финт! Пирует, защита! Отскок! Отскок! Твърде бавнооо!!!

Ударът заслепява с блясъка си очите й, разтърсва цялото й тяло, болката за миг я парализира, притъпява усещанията й, а после изведнъж избухва с нова ужасяваща сила, впива се в бузата и с чудовищни остри зъби, разкъсва, прониква надълбоко, разнася се по шията, по тила, в гърдите, в дробовете…

— Цири!

Усещаше с гърба си и тила си грапавата, неприятно неподвижна студенина на камъка. Не помнеше кога е седнала. Йенефер стоеше до нея, на колене. Нежно, но решително изправяше пръстите й, откъсваше ръката й от бузата. Бузата й пулсираше болезнено.

— Майчице… — простена Цири. — Майчице… Колко боли! Майчице моя…

Магьосницата докосна лицето й. Ръката й беше студена като лед. Болката веднага спря.

— Видях… — шепнеше девойката, затворила очите си. — Това, което е в сънищата ми… Черния рицар… Гералт… И още… Теб… Видях теб, госпожо Йенефер.

— Знам.

— Видях те… Видях как…

— Никога повече. Никога повече няма да видиш това. Вече никога няма да го сънуваш. Ще ти дам сила, която ще прогони тези кошмари. Затова те доведох тук, Цири — за да ти покажа тази сила. От утре ще започна да ти я давам.

Настъпиха тежки, изпълнени с труд дни, дни на напрегнато обучение и изтощителна работа. Йенефер беше решителна, взискателна, често строга, понякога плашещо властна. Но никога не беше скучна. По-рано Цири едва успяваше да не заспи в храмовото училище, а понякога даже задрямваше под съпровода на монотонните нежни гласове на Ненеке, Йола Първа, Заричка или другите учителки жрици. Но с Йенефер това беше невъзможно. И не само заради тембъра на гласа на магьосницата и не защото тя говореше с кратки, рязко подчертани изречения. Много по-важно беше съдържанието на знанията. Науката за магията. Увлекателна, възбуждаща, поглъщаща я изцяло.

Цири прекарваше по-голямата част от деня с Йенефер. Връщаше се в общата спалня късно вечерта, падаше на леглото като пън и заспиваше мигновено. Послушничките се оплакваха, че страшно хърка, опитваха се да я събудят. Безуспешно.

Цири спеше дълбоко.

Без да сънува.

— О, богове! — въздъхна отчаяно Йенефер, разроши с двете си ръце черните си къдрици, наведе глава. — Та това е толкова лесно! Ако не можеш да овладееш това движение, какво ще правим тогава с по-сложните?

Цири се извърна, промърмори нещо, изсумтя, разтри изтръпналата си ръка. Магьосницата отново въздъхна.

— Погледни още веднъж гравюрата, виж как трябва да са разположени пръстите. Обърни внимание на пояснителните стрелки и руните, описващи жестовете, които трябва да се направят.

— Вече гледах тази гравюра хиляди пъти! Разбирам руните! Vort, caelme. Ys, veloe. Отдалечаване, бавно. После бързо спускане. Дланта… о, така ли?

— А малкото пръстче?

— Невъзможно е да се задържи така, без да се свие безименният пръст.

— Дай ми ръката си.

— Аууу!

— Тихо, Цири, защото Ненеке пак ще дойде, ще си помисли, че ти одирам кожата или те пържа в масло. Не променяй положението на пръстите. А сега направи жеста. Завъртане, завъртане на китката. Добре. А сега тръсни длан, отпусни пръстите. И повтори всичко. О, не! Знаеш ли какво направи? Ако направиш по този начин истинско заклинание, поне месец ще лекуваш ръката си в шина. Какво, да не би дланите ти да са от дърво?

— Ръцете ми са свикнали да боравят с меча! Това е!

— Глупости. Гералт цял живот е размахвал меча, а пръстите му са толкова ловки и… хммм… много нежни. Продължавай, патенце, опитай още веднъж. Виждаш ли? Достатъчно беше да го поискаш. Достатъчно беше да се постараеш. Още веднъж. Добре. Тръсни дланта си. И още веднъж. Добре. Умори ли се?

— Малко…

— Дай да ти масажирам дланта и ръката. Защо не използваш моя мехлем? Лапичките ти са груби като на корморан… А това какво е? Следа от пръстен, нали? Така ли ми се струва, или наистина ти забраних да носиш украшения?