Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— Добре. Пиши нататък. „Може би ще ти е интересно да узнаеш, че чудакът с шлем с пера, който изчезна толкова загадъчно от Танед, се казва Кахир Мавр Дифрин и е син на сенешал Кеалах. Този странен тип го търсим не само ние, но както се оказа, и службите на Ватие де Ридо, и хората на онзи кучи син…“

— Госпожа Филипа, кхъ-кхъ, не обича такива думи. Написах „онзи мошеник“.

— Така да бъде, „… онзи мошеник Стефан Скелен. Ти знаеш не по-зле от мен, скъпа Фил, че разузнавателните служби издирват само онези агенти и емисари, които особено много са вбесили Емхир. Такива, които, вместо да изпълнят заповедта или да загинат, са го предали и не са изпълнили заповедта. Така че нещата изглеждат доста странни, тъй като бяхме сигурни, че заповедите, дадени на Кахир, се отнасят до залавянето на принцеса Цирила и доставянето й в Нилфгард“. На нов ред. „Бих искал да обсъдя на четири очи с теб странните, но обосновани подозрения, които се появиха у мен във връзка с това дело, а също така и доста поразителните, но нелишени от смисъл теории. С най-дълбоко уважение“, et cetera, et cetera 14 14 Et cetera (лат.) — и така нататък. — Б.пр. .

Милва тръгна право на юг, без да завива; първо по брега на Лента, през Пепелището, а по-късно, след като прекоси реката — по влажните дерета, покрити с пухкав килим от яркозелен мъх. Изхождаше от предположението, че вещерът, който не познава местността толкова добре като нея, няма да рискува да се прехвърли на човешкия бряг. Скъсявайки пътя си при огромната извивка на реката в посока към Брокилон, тя имаше добри шансове да го догони в района на водопада Кеан Трайс. При бърз ход, без да се спира, можеше дори да го изпревари.

Сипките не грешаха, че пееха. Небето на юг явно се заоблачаваше. Въздухът стана плътен и тежък, комарите и щръклиците ставаха все по-нахални и настойчиви.

Когато излезе при лъката, обрасла с все още зелени орехи, лещаци и гол, черникав зърнастец, почувства нечие присъствие. Не чу, а почувства. Знаеше, че това са елфи.

Задържа коня, за да могат скритите в гъсталака стрелци да я разгледат както трябва. Затаи дъх. С надеждата, че не е попаднала на припрени елфи.

Над преметнатото през гърба на коня козле бръмчеше муха.

Шумолене. Тихо подсвиркване. Тя подсвирна в отговор. Scoia’tael изникнаха от гъсталака като призраци, а Милва едва сега въздъхна с облекчение. Познаваше ги. Те бяха от отряда на Коинеах Де Рео.

— Hael — каза тя, слизайки от коня. — Que’ss va ?

— Ne’ss — отвърна сухо един елф, чието име тя не помнеше. — Caemm .

Останалите се разположиха наблизо, на поляната. Бяха поне трийсетина, повече от целия отряд на Коинеах. Милва се учуди — напоследък отрядите на „катериците“ по-скоро се топяха, отколкото нарастваха. Срещащите се понастоящем отряди бяха групи от окървавени, разтревожени, едва държащи се върху седлата и на краката си дрипльовци. Този отряд беше различен.

— Caed, Coinneach — поздрави тя приближаващия се командир.

— Caedmil, sor’ca .

Sor’ca . Сестричке. Така я наричаха онези, с които беше в приятелски отношения, когато искаха да изразят уважение и симпатия. Въпреки че бяха много, много зими по-стари от нея. Отначало тя беше за елфите просто Dh’oine , човек. После, когато вече им помагаше редовно, й казваха Aen Woedbeanna , „жената от гората“. Още по-късно, когато я опознаха добре, подобно на дриадите, започнаха да я наричат Милва или Каня. Истинското й име, което тя издаваше само пред най-близките, отплащайки се на подобни жестове от тяхна страна, не им се удаваше и го изговаряха като „Меаря“ с лека гримаса, сякаш то се асоциираше в езика им с нещо лошо. И веднага преминаваха на „sor’ca“.

— Накъде сте тръгнали? — Милва се загледа по-внимателно, но все така не забеляза нито ранени, нито болни. — До Осма миля? В Брокилон?

— Не.

Въздържа се от по-нататъшни разпити, защото познаваше елфите доста добре. Достатъчно й беше само да види неподвижните, застинали лица и преувеличеното, демонстративно спокойствие, с което елфите наместваха екипировката и оръжието си. Достатъчно й беше да погледне внимателно в дълбоките, бездънни очи. Знаеше, че отиват да се бият.

Небето на юг тъмнееше, смрачаваше се.

— А ти накъде си тръгнала, sor’ca ? — попита Коинеах, после хвърли бърз поглед към преметнатото през гърба на коня козле и леко се усмихна.

— На юг — изрече студено тя, разсейвайки заблудата му. — Към Дришот.

Елфът спря да се усмихва.