Анджей Сапковски - Огнено кръщение

Вещерът се изправи.

— Ще ми дадат ли кон? — повтори той.

— Вземи който искаш — отвърна тя след кратка пауза. — Но на елфите по-добре не им се мяркай пред очите. Здравата ни удариха на другия бряг, пуснаха ни от кръвчицата… Само врания не го пипай, той е мой… Е, какво чакаш още?

— Благодаря ти за помощта. За всичко.

Тя не отговори.

— Длъжник съм ти. Как да ти се отплатя?

— Как ли? Като си тръгнеш най-накрая! — извика тя, като се надигна на лакът и дръпна рязко чула. — Аз… трябва да се наспя! Вземи кон… и се махай. В Нилфгард, в пъкъла, по дяволите, все ми е едно! Махай се! Остави ме на мира!

— Ще ти се разплатя за всичко, което ти дължа — отговори той тихо. — Няма да забравя. Някога може да се получи така, че ти да се нуждаеш от помощ. От опора. От гръб. Тогава извикай, извикай в нощта. И аз ще дойда.

Козелът лежеше на края на склона, който беше изпъстрен от извиращи отвсякъде извори и гъсто обрасъл с папрати. Животното беше изпънато, а стъкленият му поглед беше вторачен в небето. Милва видя, че в светлосивия му корем са се впили огромни кърлежи.

— Ще трябва да си потърсите друга кръв, гадини — промърмори тя, докато навиваше ръкави и изваждаше ножа си. — Защото тази вече изстива.

С ловки и бързи движения тя разпори кожата от гръдната кост до задника на животното, умело прекара острието около гениталиите. Внимателно отдели слоя тлъстина, отряза хранопровода и измъкна вътрешностите, при което изцапа ръцете си до лактите. Изряза стомаха и жлъчния мехур, търсейки безоари. Тя не вярваше в магическите свойства на безоарите, но имаше достатъчно глупаци, които вярваха и плащаха.

Вдигна козела и го сложи върху лежащия наблизо дънер, с разпорения корем към земята, за да му изтича кръвта. Избърса ръцете си с наръч от папрати.

Седна до трофея си.

— Откачен, побъркан вещер — каза тя тихо, загледана в надвисналите на сто стъпки над нея корони на брокилонските борове. — Отиваш в Нилфгард за своето девойче. Отиваш на края на света, който е обхванат от пламъци, а дори не се сети да вземеш със себе си провизии. Знам, че имаш за кого да живееш. Но имаш ли с какво да живееш?

Боровете, разбира се, не коментираха и не прекъсваха монолога й.

— Аз си мисля — продължи Милва, човъркайки с ножа кръвта изпод ноктите си, — че нямаш никакъв шанс да намериш това твое девойче. Няма да стигнеш не само до Нилфгард, но дори и до Яруга. Мисля, че няма да се добереш дори до Соден. Струва ми се, че ти е писано да умреш. Смъртта ти е изписана на муцуната, наднича от проклетите ти очи. Ще те застигне, откачен вещерю, ще те застигне бързо. Е, благодарение на този козел поне няма да е гладна смърт. А това също е нещо. Поне така мисля.

При вида на влизащия в залата за аудиенции нилфгардски посланик Дийкстра незабележимо въздъхна. Шилард Фиц-Йостерлен, посланикът на император Емхир вар Емрейс, имаше навика до води разговора на дипломатичен език и обожаваше да вплита в изреченията помпозни езикови чудатости, разбираеми само за дипломатите и учените. Дийкстра беше следвал в Оксенфурдската академия и макар и да не беше получил титлата магистър, познаваше основите на надутия университетски жаргон. Обаче го използваше неохотно, защото в дълбините на душата си не можеше да търпи помпозността и всевъзможните форми на помпозна церемониалност.

— Приветствам ви, Ваше Превъзходителство.

— Господин графе — поклони се церемониално Шилард Фиц-Йостерлен. — Ах, моля за извинение. Може би трябваше да кажа „Ваша Княжеска Светлост?“, „Ваше Регентско Височество?“, „Ваше Величество държавни секретарю?“. Честно казано, Ваше Височество, върху вас се изсипва такъв порой от звания, че не знам как да ви титулувам, без да наруша протокола.

— Най-добре ще бъде „Ваше Кралско Величество“ — отговори скромно Дийкстра. — Нали знаете, Ваше Превъзходителство, че кралският двор прави краля. И навярно не ви е убягнал и фактът, че е достатъчно да извикам „Подскачайте“ и третогорският кралски двор пита: „Колко високо?“.

Посланикът знаеше, че Дийкстра преувеличава, но не чак толкова много. Принц Радовид все още беше малолетен, кралица Хедвиг беше сломена от трагичната смърт на съпруга си, аристократите бяха изплашени, оглупели, изпокарали се помежду си и разбити на фракции. На практика в Редания управляваше Дийкстра. Дийкстра без никакви усилия можеше да получи която си поиска титла. Но Дийкстра не искаше никаква.

— Ваше Величество е благоволил да ме повика — каза след кратка пауза посланикът. — Като е прескочил министъра на външните работи. На какво дължа тази чест?