Анджей Сапковски - Огнено кръщение

— А, нищо, кхъ-кхъ…

— Пиши: „Аз нямам тайни от теб, Фил, и разчитам на взаимност. Оставам с дълбоко уважение…“, и така нататък, и така нататък. Дай да се подпиша.

Ори Ройвен посипа писмото с пясък, а Дийкстра се настани по-удобно и завъртя като мелница палците на скръстените си върху корема ръце.

— А тази Милва, която вещерът изпраща да шпионира? — попита той. — Какво можеш да кажеш за нея?

— Тя се занимава, кхъ-кхъ — изкашля се секретарят, — с прехвърляне в Брокилон на групи Scoia’tael , разбити от темерските войски. Измъква елфите от хайки и блокади, осигурява им отдих и възможност за сформиране на нови бойни отряди…

— Спести ми общоизвестните сведения — прекъсна го Дийкстра. — Знам с какво се занимава Милва. Впрочем, смятам и аз да я използвам. Ако не беше така, отдавна да съм я подхвърлил на темерийците. Какво можеш да кажеш за нея самата? За Милва като такава?

— Струва ми се, че е родом от някакво забутано село в Горен Соден. Всъщност се казва Мария Баринг. Милва е прякор, който са й дали дриадите. На Старата реч означава…

— Каня 2 2 Вид ястреб. — Б.пр. — прекъсна го Дийкстра. — Знам.

— Всички в рода й от поколения са ловци. Горски хора, които са на „ти“ с гъсталака. Когато синът на стария Баринг умрял, стъпкан от елен, старецът обучил на горския занаят дъщеря си. Когато и той умрял, майка й отново се омъжила. Кхъ-кхъ… Мария не се разбирала с пастрока си и избягала от къщи. Тогава била, струва ми се, на шестнайсет години. Отишла на север, живяла от лов, но лесничеите на бароните не й улеснявали живота — преследвали я, сякаш е звяр. Така тя започнала да бракониерства в Брокилон, и там, кхъ-кхъ, я хванали дриадите.

— И вместо да й видят сметката, я приютили — промърмори Дийкстра. — Признали я за своя… А тя им се отблагодарила. Сключила договор с Вещицата от Брокилон, със старата Среброока Еитне. Мария Баринг умряла, за да живее Милва… Колко експедиции е направила, преди във Верден и Керак да се усетят? Три?

— Кхъ-кхъ… Четири, струва ми се… — На Ори Ройвен постоянно нещо му се струваше, въпреки че паметта му беше безупречна. — Били са около стотина души, от онези, които най-ожесточено ловуват за скалповете на дивожени. И не могли да се досетят толкова дълго, защото Милва от време на време изнасяла един от ранените на собствения си гръб, а оцелелият възхвалявал до небесата нейната храброст. Едва след четвъртия път, във Верден, струва ми се, някой се плеснал по челото. Как се получава така, запитали се изведнъж, кхъ-кхъ, че водачката, която хората са наели да им помага срещу дивожените, всеки път се измъква жива? И всичко се изяснило — че водачката води, но към капан, право под стрелите на чакащите в засада дриади…

Дийкстра отмести към края на бюрото протоколите с разпитите, защото му се стори, че пергаментът все още вони на стаята за изтезания.

— И тогава — досети се той — Милва е изчезнала в Брокилон като сън. Но и до днес във Верден е трудно да се събере отряд за поход срещу дриадите. Старата Еитне и младата Каня добре са се справили. И се осмеляват да твърдят, че провокациите са наше, човешко изобретение. А може би…

— Кхъ-кхъ? — закашля се Ори Ройвен, учуден от прекъснатата фраза и проточилото се мълчание на шефа му.

— А може би най-накрая са започнали да се учат от нас — завърши студено шпионинът, гледайки доносите, протоколите за разпити и смъртните присъди.

След като не видя никъде следи от кръв, Милва се обезпокои. Изведнъж си спомни, че козелът пристъпи в момента, в който тя стреля. Пристъпи или се готвеше да пристъпи, но във всеки случай се беше помръднал и стрелата може би беше влязла в корема. Милва изруга. Изстрелът в корема е проклятие и позор за ловеца. Неуспех! Пфу, лош късмет!

Тя бързо се затича към склона на котловината, гледайки внимателно между къпините, мъховете и папратите. Търсеше стрелата. Снабдена с четириъгълен връх, чиито ръбове бяха така наострени, че ставаха за бръснене на подмишницата, изстреляната от петдесет крачки стрела би трябвало да пробие козела и да излезе от другата му страна.

Намери я и въздъхна с облекчение, изплю се три пъти, радвайки се на късмета си. Напразно се беше опасявала, даже беше по-хубаво, отколкото очакваше. Стрелата не беше покрита с лепкавото и вонящо съдържание на стомаха. По нея нямаше и светли, розови или петнисти следи от белия дроб. Цялото тяло на стрелата беше покрито с наситено тъмночервено. Тя беше пронизала сърцето. Нямаше нужда Милва да се прокрадва, не я очакваше дълъг поход по следите на животното. Несъмнено козелът лежеше мъртъв в храсталака, на не повече от сто крачки от поляната, на място, което щяха да й посочат кървавите следи. А простреляният в сърцето козел би трябвало да започне да кърви след няколко скока, така че следите щяха да се намерят лесно.