Стивън Ериксън - Прах от мечти

Освен това тя знаеше всичко за унищожението. „Единственото истинско проклятие е, когато се окажеш последната от своята раса.“ Да, тя разбираше добре тази съдба и познаваше истинската дълбочина на самотата — не, не онази дребнава, плитка игра на самосъжаление, която играят хората навсякъде, а жестокото осъзнаване за самота без лек, без надежда за избавление.

Да, всеки умира сам. И може да има съжаления. Може да има скърби. Но те са нищо пред това да си последният от своята порода. Защото тогава няма избавление от истината за провала. За абсолютния, съкрушителен провал. Провалът на собствения ти вид, който връхлита от всички посоки и намира последните рамене, върху които да се стовари и утаи с тежест, на която не може да устои никоя самотна душа.

Имаше някои малки допълнителни „дарове“ в езика на К’Чаин Че’Малле и сега те измъчваха Калит. Умът й се беше разбудил далеч отвъд онова, което беше знаела в живота си отпреди. Знание, което не носеше никаква благодат. Съзнание, което бе като болест, заразила целия й дух. Можеше да избоде очите си и пак щеше да вижда твърде много.

Дали шаманите на племето й бяха изпитали такава съкрушителна вина, когато бяха разбрали, че краят най-сетне е дошъл? Тя отново си спомни пустотата в очите им и я разбра по начин, по който не беше я осъзнавала преди, в живота, който бе живяла някога. Не, нищо не можеше да направи, освен да прокълне гибелните „дарове“ на тези К’Чаин Че’Малле. Да ги прокълне с цялото си сърце, с цялата си омраза.

Започна спускането си. Нужно й беше затвореното пространство на Корена. Нужна й беше разнебитената машинария от всички страни, капенето на гъстите масла и мръсният спарен въздух. Светът беше разбит. Тя беше последната от Елан и сега единствената й останала задача на тази земя бе да види унищожението на последната Матрона на К’Чаин Че’Малле. Имаше ли удовлетворение в това? Дори да имаше, то бе някакво зло задоволство, но пък това правеше вкуса му още по-примамлив.

Сред нейните хора смъртта бе дошла с разперени криле през лицето на залязващото слънце, черна дрипава поличба ниско в небето. Тя щеше да е онова злокобно видение, онзи къс от убитата луна. Привлечена към земята както се привличат всички неща, рано или късно.

Всичко това е истина.

Вижте пустотата в очите ми.

Шай’гал Гу’Рул стоеше на самия ръб на Челото и нощните ветрове виеха покрай високото му мършаво тяло. Най-древният сред Шай’гал, Гу’Рул се бе сразил със седем други Шай’гал през дългата си служба на Ацил и ги бе надвил. Беше преживял седемдесет и един века на живот, на растеж, и беше с дваж по-висок ръст от напълно отраснал Ловец К’елл, защото за разлика от Ловците — дарени с мириса на внезапната тленност с наближаването на десетото си столетие, — Шай’гал бяха лишени от този недостатък при създаването си. Можеха потенциално да надживеят самата Матрона.

Сътворен с остър разум, Гу’Рул не таеше никакви илюзии за здравомислието на Майка Ацил. Грубите му представи за божествени конструкти на вяра се връзваха зле както с нея, така и с всички К’Чаин Че’Малле. Матроната търсеше хора за свои поклонници, хора за свои слуги, но хората бяха твърде крехки, твърде слаби, за да имат истинска стойност. Жената Калит бе достатъчно доказателство за това, въпреки мириса на прозорливост, който й беше дала Ацил — прозорливост, която трябваше да донесе сигурност и сила, но вместо това бе изкривена от един слаб ум в нови средства за самообвинение и самосъжаление.

Този мирис щеше да се разсее в хода на Търсенето, тъй като без ежедневно допълване бързата кръв на Калит лесно разреждаше дара на Ацил. Дестраянтът щеше да се върне към вродената си разумност, а по всякакви мерки тя беше жалка. Калит вече бе негодна за нищо, ако питаха Гу’Рул. А по време на това безсмислено търсене щеше да се превърне в бреме, в спънка.

По-добре беше да я убие колкото може по-скоро, но уви, повелята на Майка Ацил не позволяваше подобна гъвкавост. Дестраянтът трябваше да избере Смъртен меч и Щит-наковалня измежду собствената си раса.

Саг’Чурок бе описал провала от първия им избор. Множеството недостатъци на избрания от тях: Червената маска на Оул. Гу’Рул не вярваше, че дестраянтът ще се справи по-добре. Човешките същества може и да процъфтяваха на света отвън, но го бяха постигнали също като дивите ортени — благодарение на безпътното си размножаване. Никакви други дарби не притежаваха.

Шай’гал вдигна нагоре скосената си зурла и разтвори цепките на ноздрите си, за да помирише студения нощен въздух. Вятърът идеше от изток и, както обикновено, миришеше на смърт.