Стивън Ериксън - Прах от мечти

Нищо освен звезди, и всяка се рееше като отскубната от веригата си, като повлечени от оттичаща се вода боклуци. Смътни сипещи се отгоре гласове го докосваха по челото като снежинки и се стапяха на мига, целият смисъл се губеше. Доводи в Бездната, но не можеше да разбере ни един от тях. Взирането нагоре го накара да залитне назад, той изгуби равновесие и усети как стъпалата му се вдигнаха от земята, и полетя. Изви се и погледна надолу.

Още звезди, но от множеството им извряха десетина кипнали слънца зелен огън, прорязаха черната тъкан на пространството и оставиха след себе си накъсани бразди светлина. Колкото повече се приближаваха, толкова по-гигантски ставаха, заслепиха го за всичко друго и въртопът от гласове се извиси до врява, а онова, което допреди малко усещаше като снежинки, стапящи се бързо по нажеженото му чело, сега изгаряше като огън.

Да можеше само да събере наедно тези фрагменти, да сглоби мозайката и така да проумее истината на шаблоните. Да можеше да…

Вихрушки. Това са те, да. Движението не лъже, движението издава формата под него.

Вихрушки в къдри от козина.

Татуировки… ето, виж ги… ето ги!

Изведнъж, щом татуировките се сляха и се наместиха, той позна себе си.

Аз съм Хеборик Призрачните ръце. Дестраянт на свален бог. Виждам го…

Виждам те, Финир.

Фигурата. Тъй огромна, толкова безпомощна. Неподвижна.

Неговият бог бе заклещен в капан. И също като Хеборик, оставаше ням свидетел на понеслите се надолу пламтящи нефритени слънца. Двамата с неговия бог бяха на пътя им и това бяха сили, които не можеше да бъдат изтласкани и отблъснати. Не съществуваше щит, достатъчно здрав, за да спре онова, което идеше.

Бездната е безразлична към нас. Бездната иде със своите доводи, срещу които не можем да устоим.

Финир, аз съм те обрекъл. И ти, стари боже, си обрекъл мен.

И все пак вече не съжалявам. Защото всичко е така, както трябва да е. В края на краищата войната не знае никакъв друг език. Във война призоваваме собственото си унищожение. Във война наказваме децата си с нарушения кръвен завет.

Сега разбра. Боговете на войната и какво означават те, какво означава самото им съществуване. И докато се взираше в лумналите зелени слънца, все по-близки и все по-близки, го съкруши безсилието, скрито зад цялата тази арогантност, зад тази безумна самонадеяност.

Вижте как веем своите знамена на омраза.

Вижте къде ни води това.

Започнала бе последна война. С враг, срещу когото не беше възможна никаква защита. Нито слово, нито дела можеха да излъжат ясния поглед на този съдия. Неуязвим за лъжи, безразличен към оправдания и блудкави съждения за необходимост, за претегляне между две злини и лековатата правдивост с избора на по-малката — и да, това бяха доводите, които бе чул, празни като етера, през който се движеха.

Извисихме се в рая. А после призовахме боговете на войната, за да нанесем унищожение на самите себе си, на нашия свят, на самата земя, въздуха й, водата й, безбройните й форми на живот. Не, не ми се правете на изненадани, забравете невинния ужас. Вече виждам с очите на Бездната. Вече виждам с очите на моя враг, така че ще говоря с неговия глас.

Ето, гледайте, мои приятели, аз съм правосъдието.

И когато накрая се срещнем, няма да ви хареса.

А ако у вас се събуди ирония, вижте ме как плача с тези сълзи от нефрит, и отвърнете с усмивка.

Ако имате куража.

Имате ли, мои приятели, куража?