Стивън Ериксън - Прах от мечти

Тар и Коураб се появиха и огледаха сцената.

— Коураб — рече Тар, — остани с Корик и се опитай да го свестиш. — След това тръгна с Ботъл, Геслер, Сторми и Балм да догонят жертвата си.

Балм изгледа сърдито Ботъл.

— Можех да го утрепя!

— Тоя глупак ни трябва жив, идиот с идиот! — сопна се Ботъл.

Сержантът зяпна.

— Тъй ли?

— Виж! — изсъска Троутслитър. — Идва!

— И лошо куца при това — отбеляза Смайлс и отново прибра камата в канията. — Скачаме от двете страни и го хващаме за глезените.

— Добра идея.

Троутслитър мина отляво, Смайлс отдясно, и двамата се присвиха до перилата и се заслушаха в стъпките на куцащия беглец. Откъм пазарната улица отвъд реката се разнесоха викове. Неравният бяг по моста набра скорост.

В подходящия момент, когато целта стигна края на моста и стъпи на улицата, двамата малазански морски десантчици изскочиха и сграбчиха тичащия за краката.

Тримата паднаха на калдъръма на кълбо.

Няколко мига по-късно, сред порой от ругатни и ръмжене, опити за вадене на очи и дивашки ритници, останалите ловци пристигнаха и най-сетне успяха да затиснат дивеча си на земята.

Ботъл погледна натъртеното зачервено лице на жертвата и въздъхна.

— Сериозно, сержант. Трябваше да се сетиш, че е безнадеждно.

Фидлър го изгледа с гняв.

— Виж на какво ми направи носа! — рече Сторми, наведе се и хвана едната ръка на Фидлър. Явно се колебаеше дали да не я счупи на две.

— Димка хвърли в кръчмата, нали? — попита Ботъл. — Какво разхищение.

— Всички ще платите за това — изръмжа Фидлър. — Представа си нямате…

— Може и да е прав — рече Геслер. — Е, Фид, вечно ли ще трябва да те държим тук, или вече ще дойдеш мирно? Адюнктата винаги получава каквото поиска.

— Лесно ви е на вас — изсъска Фидлър. — Я погледнете Ботъл. Прилича ли ви на щастлив?

Ботъл се намръщи.

— Не, не съм щастлив, но заповедите са си заповеди, сержант. Не можеш просто така да избягаш.

— Жалко, че не взех някоя острилка — каза Фидлър. — Щеше да ви подреди много добре. Хайде, добре, можете да ме пуснете вече — коляното ми май бездруго се е скапало. Геслер, имаш гранитна челюст, знаеше ли го?

— Много хубаво ми подчертава профила — отвърна Геслер.

— Ама ние Фидлър ли ловяхме? — попита изведнъж Балм. — Богове на бездната, той бунтува ли се, или какво?

Троутслитър потупа сержанта си по рамото.

— Всичко вече е наред, серж. Адюнктата иска Фидлър да направи четене, нищо повече.

Ботъл потръпна. „Нищо повече. Да де, какво толкова. Търпение нямам.“

Вдигнаха Фидлър да стане и благоразумно го заобиколиха отвсякъде, докато го водеха към казармата.

Сива и призрачна, издължената сянка висеше под трегера над прага на мъртвата Азат. Изглеждаше безжизнена, но не беше, разбира се.

— Можем да хвърлим камъни — каза Синн. — Те спят нощем, нали?

— Предимно — отвърна Гръб.

— Може би ако пазим тишина…

— Може би.

Синн се размърда.

— Камъни?

— Удариш ли ги, ще се разбудят и ще изфучат навън на черна вихрушка.

— Мразя осите. Откакто се помня… Сигурно съм хапана някога, не мислиш ли?

— Кой не е хапан? — Гръб сви рамене.

— Мога просто да ги подпаля.

— Никакви магии, Синн. Не тук.

— Нали каза, че къщата е мъртва.

— Мъртва е… мисля. Но дворът може би не е.

Тя се огледа.

— Хора са копали тук.

— Ще говориш ли изобщо някога на някой друг освен на мен? — попита Гръб.

— Не. — Единствената дума бе категорична, неопровержима и не допускаше никакви обсъждания повече.

Той я изгледа накриво.

— Знаеш какво става тази нощ, нали?

— Не ме интересува. Изобщо няма да се доближа до там.

— Няма значение.

— Може би, ако се скрием в къщата, няма да стигне до нас.

— Може би — съгласи се Гръб. — Но се съмнявам, че Колодата действа така.

— Откъде знаеш?

— Ами, не знам. Само дето чичо Кенеб ми каза, че Фидлър е говорил за мен последния път, а аз тъкмо скачах в морето — не бях в каютата. Но той просто е знаел, знаел е точно какво правя.

— Какво правеше?

— Отидох да намеря нахтите.

— Но откъде знаеше, че ги има? Говориш глупости, Гръб. Пък и все едно, каква полза от тях? Те само се влачат след Уидал.

— Когато не ловят гущерчета — каза Гръб с усмивка.

Но Синн не беше в настроение за толкова лесно отвличане.

— Гледам те и си мисля… Мокра .

На това Гръб не отвърна нищо. Само пристъпи напред по неравните камъни на пътеката, без да откъсва очи от гнездото оси.

Синн го последва.