Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Ти си това, което идва, нали?

Той изсумтя.

— А ти не си ли?

Стигнаха до прага и спряха.

— Мислиш ли, че е заключено?

— Шшт.

Гръб се наведе и се промъкна под огромното гнездо. После бавно се изправи и хвана резето на вратата. То буквално падна в ръката му и вдигна облаче стърготини. Гръб погледна през рамо към Синн, без да каже нищо, обърна се отново към вратата и леко я бутна.

Тя се огъна под пръстите му като хлебна кора. От дървото се посипаха още стърготини.

Гръб я натисна с две ръце.

Вратата се разпадна на облаци прах и дървени парчета. На пода малко по-навътре издрънча метал, а след миг облаците бяха засмукани навътре като при вдишване.

Гръб прекрачи купчината изгнило дърво и изчезна в тъмното зад прага.

Синн го последва, приведена и с бързи стъпки.

В сумрака под едно почти изсъхнало дърво в двора на Азат лейтенант Поурс изсумтя. Може би трябваше да им извика да се върнат, но така щеше да издаде присъствието си, а макар никога да не беше съвсем наясно със заповедите на капитан Кайндли — той все ги измисляше и даваше с преднамерена разсеяност, като папрат, хвърлена върху пълна с шипове яма, — подозираше, че от него се очаква известно хитруване, докато следи двамата изтърсаци.

Освен това беше направил някои открития. Синн изобщо не беше няма. Беше просто една упорита вироглава коза. То пък голямата изненада. И Гръб беше лапнал по нея. Колко сладко — сладко като дървесна мъзга, с клонките и хваналите се в капана насекоми — е, че то голям мъж можеше да се разтопи от това, а после да изтече по канавката до онова бездънно море от сантименталност, където децата си играят, а понякога се измъкват навън с убийство.

Какво пък, разликата бе в това, че Поурс имаше много добра памет. С най-големи подробности помнеше собственото си детство и да можеше сега да се върне в миналото си, щеше здравата да халоса по главата онзи нещастен дребосък със зурлестото лице. А после да погледне отвисоко стъписаната му обидена физиономия и да каже нещо като:

— Свиквай, малки ми Поурс. Някой ден ще срещнеш един мъж на име Кайндли…

Все едно, мишоците се бяха сврели в къщата Азат. Може би там вътре нещо щеше да се погрижи за тях и да докара това глупаво назначение до задоволителен край. Някое гигантско десет хиляди годишно стъпало, да стъпи и да размаже — веднъж, дваж. Пляк, пльок, като гнили круши, Синн на петно, Гръб — на мазало.

„Богове, не! Мен ще обвинят!“ Изръмжа тихо и тръгна след тях.

А трябваше да се сети за проклетото гнездо на оси. Най-малкото трябваше да му обърне внимание, когато скочи към входа. Само че го закачи с чело.

Изведнъж се разнесе гневно бръмчене, гнездото се люшна навътре, после навън и се удари в главата му за втори път.

Стъписването и осъзнаването — съвсем правилно — бързо бяха последвани от сляпа паника.

Поурс бързо се обърна и побягна.

Поне хиляда разгневени черни оси осигуриха ескорта.

Шест ужилвания можеха да свалят кон. Поурс изврещя, когато огънят го жегна отзад във врата. После отново, когато го бодна друго жило, този път в дясното ухо.

Той замаха с ръце. Някъде напред имаше канал… спомни си, че бяха прехвърлили мост някъде отляво.

Последва нов взрив от болка, този път по дясната ръка.

„Забрави за канала! Трябва ми лечител… бързо!“

Вече не можеше да чува никакво бръмчене, а гледката пред него бе започнала да се накланя на една страна, от сенките настъпваше мрак, а светлините на уличните фенери и от прозорците на къщите се размътиха, мъртвешки бледи и болезнени за очите му. Краката му също не действаха много добре.

„Ето там, малазанските казарми.“

„Детсмел. Или Иброн.“

Вече се олюляваше, мъчеше се да съсредоточи погледа си върху казармения портал… опита се да извика на двамата войници на пост, но езикът му се подуваше и вече запълваше устата му. Едва можеше да си поеме дъх. Затича, но…

Времето му изтичаше.

— Кой беше този? — попита Синн, щом Гръб се върна от коридора.

— Не знам. Ядоса осите.

— Добре, че не влязоха тук.

Стояха в нещо като главна зала с висока каменна камина до стената и два тежко тапицирани стола пред нея. Пред другите две стени бяха струпани сандъци и ракли, а пред последната, срещу студената камина, имаше широко легло с окачен над него голям избелял гоблен. Всичко изглеждаше смътно и размито, потънало в прах и сумрак.

— Трябва ни свещ или фенер — каза Синн. — Щом не можем да използваме магия — добави леко изнервено.