Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Ти сигурно би могла — отвърна Гръб. — Нали вече сме далече от двора. Тук няма никой. Никакво, м-м, присъствие, искам да кажа. Наистина е мъртва.

С триумфален жест Синн разбуди въглените в огнището. Съживилите се пламъци бяха някак странно бледи и прошарени със зелени и сини жилки.

— Твърде лесно е за теб — промълви Гръб. — Дори не усетих лабиринт.

Тя сви мълчаливо рамене и пристъпи да разгледа гоблена.

Гръб я последва.

Беше изобразена бойна сцена, нещо съвсем обичайно за такива неща. Героите като че ли съществуваха единствено в разгара на смъртта. Едва различими върху избелялата тъкан, някакви облечени в броня влечуги се сражаваха с Тайст Едур и Тайст Андий. Загърнатото в пушеци небе над тях гъмжеше от летящи планини — повечето в пламъци — и дракони, като някои от тези дракони изглеждаха огромни, пет-шест пъти по-големи от другите, макар ясно да се виждаше, че са по-далече. Огън се сипеше над цялото бойно поле, въздушните крепости се разпадаха и парчетата се сипеха върху сражаващите се долу. Изобщо — касапница и безмилостно унищожение.

— Красиво е — промълви Синн.

— Хайде да погледнем в кулата — каза Гръб.

Всичките тези пламъци му напомняха за Ю’Гатан и как беше видял Синн, газеща през пламъците — все едно беше вървяла през това древно бойно поле. Боеше се, че ако погледне достатъчно съсредоточено, ще я види сред тази кипнала гмеж от сражаващи се фигури, доволна, с тъмните й очи утолени и блеснали на закръгленото й лице.

Тръгнаха към четвъртитата кула.

В сумрачния коридор Гръб спря, та очите му да се приспособят. Миг след това от стаята, от която току-що бяха излезли, блъвнаха зеленикави пламъци и се плъзнаха към тях по каменния под.

Синн се усмихна на зловещата светлина.

Огънят продължи след тях по хлътналите стъпала до горната площадка, съвсем гола и празна. Под един затворен с кепенци покрит с паяжина прозорец лежеше свлечен изсъхнал труп. Сбръчканата кожа бе единственото, което го задържаше да не се разпадне. Гръб веднага забеляза необичайното в крайниците на съществото, повечето стави на коляното, лакътя, китката и глезена. Гръдният кош от средата надолу беше с хоризонтални ребра, както и изпъкналите като на птица ключици.

Той пристъпи предпазливо напред, за да го огледа по-добре. Лицето беше сплескано под остър ъгъл и лицевите кости се извиваха назад почти до ушните кухини. Всяка кост, доколкото можеше да види, беше създадена така, че да се сгъва или пропада — не само костите на бузите, но също и челюстите и челните кости. Беше лице, което приживе, подозираше Гръб, е можело да постигне удивително разнообразни изражения — далеч над постижимото за човешко лице.

Кожата беше избеляла, без косми, и Гръб разбра, че дори ако само докосне трупа, той ще се разпадне на прах.

— Форкрул Ассаил! — прошепна той.

Синн му се нахвърли:

— Откъде знаеш? Как може изобщо да знаеш нещо за каквото и да било?

— На гоблена долу — отвърна той. — Онези гущери. Мисля, че са К’Чаин Че’Малле. — Погледна я и сви рамене. — Тази къща Азат не е умряла. Просто… отишла си е .

— Отишла си е? Как?

— Ами просто си е отишла оттук. Това мисля.

— Но ти не знаеш нищо! Как можеш да казваш такива неща?

— Обзалагам се, че и Бързия Бен знае.

— Какво знае? — изсъска тя вбесена.

— Това. Истината за всичко това.

— Гръб…

Той срещна спокойно гнева в очите й.

— Ти, аз, Азатът. Всичко се променя, Синн. Всичко… всичко се променя.

Малките й ръце се стегнаха в юмруци на кръста й. Пламъците, заподскачали по каменния под, запълзяха по касата на отдавна изгнилата врата, запращяха и замятаха искри.

— Както го караш да говори… — изсумтя Гръб.

— Може и да извика, Гръб.

Той кимна.

— Достатъчно силно, за да разбие света, Синн.

— И бих го накарала, знаеш ли — с внезапна страст заяви тя. — Просто за да видя какво може да направи. Какво аз мога да направя.

— Какво те спира?

Синн направи гримаса и се обърна.

— Ти също може да извикаш.

Техол Единствения, кралят на Ледер, пристъпи в стаята, разпери ръце и се завъртя в кръг. Усмихна се лъчезарно на Бъг.

— Какво мислиш?

Слугата държеше в грубите си мазолести длани бронзово гърне.

— Имал си уроци по танц ли?

— Не, виж ми одеялото! Любимата ми съпруга е започнала да го бродира — виж, долу по пеша, над лявото ми коляно.

Бъг се наведе да види.

— А, да. Много хубаво.

— Много хубаво?

— Е, не мога да различа съвсем какво трябва да представлява.