Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Уф, Раутос пак почна — изръмжа Брет. — Жена ми това, жена ми онова. Писна ми да слушам за жена ти. Тя не е тук, нали? Сигурно си я удавил и затова бягаш. Удавил си я в шадраванчето в градината ви, просто си я натиснал във водата и си гледал как е облещила очи, отворила е уста и бълбука. Гледал си и си се усмихвал, това си направил. Не забравям, не мога да забравя, ужасно беше. Ти си убиец, Раутос.

— Ох! — каза Шеб. — Пак заговори за давене.

— Може и нейния език да отрежа — каза ухилено Напет. — И на Раутос също. Никакви глупости повече за давене, за жени или мрънкане — останалите сте добре. Ласт, ти не казваш нищо, а когато кажеш, не дразниш никого. Асейн, ти общо взето знаеш кога да си държиш устата затворена. Таксилиан, той бездруго почти нищо не казва. Само ние и това…

— Виждам нещо — прекъсна го Раутос.

Усети как вниманието им се измести, намери нов фокус и видя с очите им някакво смътно петно на хоризонта, нещо щръкнало нагоре към небето, твърде тясно, за да е планински връх, и твърде голямо, за да е дърво. На много левги оттук, и се издигаше като зъб над земята.

— Искам да го видя онова — заяви Таксилиан.

— Мамка му, няма къде другаде да ходим — рече Напет.

Другите мълчаливо се съгласиха. Бяха вървели като че ли цяла вечност и споровете накъде трябва да продължат отдавна бяха изчерпани. Никой от тях нямаше отговор, никой дори не знаеше къде са.

Така че се отправиха към далечния, извисен към небето загадъчен обект.

Беше съгласен с това. Съгласен бе да върви с тях и усети, че споделя любопитството на Таксилиан, любопитство, което набираше сила и бъдеше ли предизвикано, лесно щеше да надвие страховете на Асейн и множеството натрапчиви неща, които терзаеха другите — давенето на Брет, нещастния брак на Раутос, безсмисления живот на Ласт в колебливост и страх, омразата на Шеб и злобното самодоволство на Напет. А разговорите вече заглъхнаха, остана само шушненето на босите стъпала по грубата земна твърд и тихият стон на несекващия вятър.

Високо горе рой лешоядни пеперуди се носеше след самотната фигура, крачеща през Пустинните земи. Беше ги привлякъл звукът на гласове, но бяха намерили само нея, мършава и изгърбена. Прашно зеленикава кожа и подаващи се от устата бивни. Носеше меч, иначе беше съвсем гола. Самотен скитник, който говореше със седем гласа и назоваваше себе си със седем имена. Беше много, но беше един. Всички се бяха изгубили, той — също.

Пеперудите жадуваха животът му да секне. Но бяха изтекли седмици. Месеци. А те само жадуваха.

Имаше шаблони и те трябваше да се обмислят. Елементите оставаха неразчленени обаче, на блуждаещи струи и смътни черни петна, плуващи в полезрението му. Но вече поне можеше да вижда, а това беше нещо. Гнилото перде се беше смъкнало от очите му, отнесено от течения, които не можеше да усети.

Ключът за отключването на всичко щеше да се намери в шаблоните. Беше убеден в това. Само да можеше да ги събере наедно и щеше да разбере. Щеше да узнае всичко, което трябваше да узнае. Щеше да може да придаде смисъл на гледките, които се врязваха в него.

Странният двукрак гущер, целият в черна лъскава броня, опашката му — само посечен корен, изправен на нещо като каменна площадка, а реките от кръв се изливат по жлебовете от двете му страни. Нечовешките му очи са впити в източника на тази кръв — дракон, прикован към плетеница от огромни греди, шиповете са зацапани с ръжда и от тях капе кондензирана пара. Страдание бликаше от това същество — отречена смърт, живот, превърнат във вечна болка. А от изправения гущер хладният триумф на задоволството извираше в жесток облак.

В друго видение два вълка сякаш го следяха от обрулен от ветрове и дъжд скалист хребет. Настръхнали, неспокойни, сякаш преценяваха съперник. Зад тях от тежко надвиснали облаци се лееше дъжд. И той се усети, че се обръща безразличен за погледите им, за да закрачи през гола равнина. В далечината от земята се издигаха някакви подобия на долмени: десетки и десетки, нахвърляни без никакъв видим ред и при все това всички изглеждаха еднакви — статуи навярно. Приближи се и се взря намръщен в очертанията им, така странно увенчани с щръкнали нагоре гугли, тесните им гърбове бяха извити към него, опашките им бяха увити около телата. Земята, по която бяха налягали, блещукаше, обсипана сякаш с диаманти или натрошено стъкло.

Докато се приближаваше към тези безмълвни неподвижни стражи, само няколко мига преди да стигне до тях, тежка сянка се хлъзна над него и въздухът изведнъж се смрази. В отчаяното си безсилие той спря и впери очи нагоре.