Стивън Ериксън - Прах от мечти

Гу’Рул беше разровил жалките спомени на дестраянта и затова знаеше, че никакво спасение няма да се намери на изток, по тъй наречените равнини Елан. Саг’Чурок и Гунт Мач се бяха отправили на запад, към Оул’дан, и там също бяха намерили само провал. Северът бе недостъпно, безжизнено царство на лед, бурни морета и жесток студ.

Затова трябваше да тръгнат на юг.

Шай’гал не бе излизал извън Ампелас Вкоренения от осем столетия. През този кратък отрязък едва ли нещо се бе променило много в района, наричан от човешките същества Пустинните земи. Все пак малко предварително разузнаване изглеждаше тактически разумно.

С това в ума си, Гу’Рул разгъна само едномесечните си криле и разпери дългите люспи-пера, тъй че да могат да се подравнят и изпънат под натиска на вятъра.

И скочи от стръмния ръб на Челото, крилете заплющяха и се извиси песента на полета, тихото стенещо свистене, което за Шай’гал беше музиката на свободата.

Да остави зад себе си Ампелас Вкоренения… толкова отдавна не бе изпитвал Гу’Рул това… тази възбуда.

Двете нови очи под линията на челюстта се отвориха за първи път и съчетаният изглед — на небето отпред и на земята долу — за миг обърка Убиеца, но след малко Гу’Рул вече можеше да наложи нужното разделяне, тъй че двете гледки да се съотнесат една с друга и да се слеят в обширна панорама на света.

Новите дарове на Ацил бяха амбициозни, гениални всъщност. Беше ли изобретателността свойствена за лудостта? Може би.

Вдъхваше ли тази възможност надежда у Гу’Рул? Не. Надеждата бе невъзможна.

Убиецът се зарея в нощта, високо над опустошения и буквално безжизнен пейзаж. Като къс от убитата луна.

Не беше сам. Всъщност нямаше спомен изобщо някога да е бил сам. Представата всъщност бе невъзможна и това поне го разбираше. Доколкото можеше да прецени, беше безтелесен и обладан от чудатата привилегия да може да се мести от един спътник на друг почти по своя воля. Вярваше, че ако спътниците умрат или пък по някакъв начин го отхвърлят, ще престане да съществува. А толкова му се искаше да остане жив, да се рее като сега сред това приятно възбуждащо чудо на приятелите си, сред това свое чудато, объркано семейство.

Вървяха през окаяна камениста пустош, място, осеяно с натрошени скали, навени от вятъра вълнисти купчини сив пясък и сипеи вулканично стъкло. Безразборно нахвърляни хълмове и хребети — и ни едно дърво не нарушаваше нагънатия хоризонт. Слънцето високо горе бе замъглено око, нацапало пътека през тънките облаци. Въздухът бе горещ, вятърът — непрестанен.

Единствената храна, която групата можеше да си намери, идваше от странните пълчища люспести гризачи — жилавото им месо имаше вкус на прах — и едрата порода ризани с мехурите под крилата, издути от млечна вода. Ден и нощ ги гонеха лешоядни пеперуди, чакаха търпеливо някой да падне и да не стане повече, но това едва ли бе вероятно. Докато прехвърчаше от един на друг, той долавяше вътрешната им решимост, несъкрушимата им сила.

Тази сила, уви, не можеше да предотврати отчаяната и сякаш безкрайна тирада, която бе в същината на разговора им.

— Какво разхищение — говореше Шеб, докато дращеше с нокти засърбялата го брада. — Издълбай няколко кладенеца, струпай тия камънаци на къщи, дюкяни и какво ли още не. После ще имаш нещо, което да струва нещо. Пустата земя е безполезна. Копнея за деня, в който всичко ще влезе в употреба, всичко, по цялата повърхност на света. Градове, които да се слеят в един…

— Няма да има ферми — възрази Ласт, както винаги кротко и сдържано. — Без ферми никой не яде…

— Не ставай идиот — сопна се Шеб. — Разбира се, че ще има ферми. Просто без такава безполезна земя като тази, където не вирее нищо освен проклети плъхове. Плъхове в земята, плъхове във въздуха и буболечки, и кокали… можеш ли да повярваш само, всичките тези кокали?

— Но аз…

— Млъкни, Ласт — каза Шеб. — Никога не си казвал нещо от полза, никога.

Асейн се обади с тъничкия си треперлив гласец:

— Без бой, моля ви. Достатъчно ужасно и е без да подхващате бой, Шеб…

— Внимавай, вещице, че ти си наред.

— Ще ли ти се да пробваш с мен, Шеб? — попита Напет. И се изплю. — Не мисля. Ти само дрънкаш, Шеб, само това правиш. Някоя нощ, докато спиш, ще ти отрежа езика и ще го дам за храна на шибаните пеперуди. Кой ще възрази? Асейн? Брет? Ласт? Таксилиан? Раутос? Никой, Шеб, всички ще подскачаме от радост.

— Не ме забърквай в това — рече Раутос. — Достатъчно страдах цял живот, докато живях с жена си, която, не че е нужно да го казвам, хич не ми липсва.